„Йона“ – хоризонтът е … голям кит u „Хитът на сезона“ не е на Бродуей
В петия ден от програмата на IX Международен фестивал на монодрамата – Габрово 2024, зрителите присъстваха на спектакъл, в който се съчетаваха елементи на два театрални езика: на кукления и на драматичния театър. Общински театър „Антон Пан“ – Румъния участва с представлението „Йона“ – драматургия на Марин Сореску. Румънският драматург е носител на Хебрерова награда, автор на поезия, философски есета. Негови творби са превеждани и у нас. Казват, че той продължава традицията на писане в стилистиката на бележития Йожен Йонеско, затова в повечето му текстове за театър абсурдното, парадоксалното е съществен акцент, поанта.
В моноспектакъла на Александру Бетеринге зрителите подобно на Йона са попаднали в капан – Йона се намира в корема на кита, а ние сме между два свята – света на Йона и неговото друго Аз. В началото на представлението Йона (актьорът извън своето Аз) наблюдава другия Йона – малка кукла, която се събужда и напуска своето легло – куфар с риби. Възниква въпросът кой е истинският Йона – малката кукла или обърнатият с гръб към публиката рибар? В един безкраен поток на съзнанието, лишено от светлината на слънцето Йона споделя паметта за света – в пустотата на тъмното туловище Йона търси смисъл, търси надежда, за да продължи и да се роди отново, защото всеки живот е заседнало между етажите на времето продължение.
Тъй като драматургията предлага възможности за работа с въображението, за измисляне на различни средства, които да ни подсетят, че всичко на сцената е вид абстракция, то и играта на Александру Бетеринге се опитва да очертае подобна диаграма, в която куклата и човекът се превръщат в нещо трето – тяло в тялото на кита. Копнежът по Слънцето, по волята за живот е неистов, но за да се постигне онази чиста първичност на човешкото съществуване, Йона трябва да напусне своя тъмен аквариум. В контекста на идеята за избора, за пробуждането, за търсенето на новия хоризонт, се оказва, че човечеството повтаря циклично своите грешки, а отвъд кита, винаги има стена – нов кит.
„Хитът на сезона“ не е на Бродуей
Когато четеш драматургията на Здрава Каменова винаги те навестява усещането, че животът е прекрасен пъзел от невероятни случайности. А персонажите са почти на ръба – ще скочат от най-високия връх на Земята, ще преплуват Океана заради любов, ще полетят в Космоса, за да полеят розата на Малкия принц, ще спечелят от тотото, но са забравили фиша с цифрите в сладкарницата, ще… ще направят големият удар – хитът на сезона.
В моноспектакъла на Здрава Каменова „Хитът на сезона“ ситуацията не е по-различна, но става дума за театър. Театърът като институция, театърът като процес, театърът, който се ражда от словото – първопричината на действието се съдържа в драматургията. Жива Каменарска на Здрава Каменова трябва за няколко часа да напише нов драматургичен текст за Върховния театър с изискването творбата ѝ да се превърне в хит на сезона. Проблемът се състои в това, че тя не е измислила нищо – няма ситуация, няма конфликт, няма герои, ако не броим различните желания на директор и роднини до десето коляно – всеки има идеи какво и как да се играе. Докато Жива търси вдъхновение, през коридора на живота ѝ преминават множество натрапници – приятелки, роднини, непознати актриси, PR-ката на Върховния театър – чешити – типажи от щурия делник на Жива.
Здрава Каменова успява да влезе под кожата на всеки от тях. Получава се своеобразна ситуационна бъркотия, защото освен Жива, тя е братът на Жива, приятелката ѝ Рита, фолк певицата Марчела и какво ли още не и точно в това се състои майсторството ѝ на игра – да предизвика динамично стълкновение между същността на Жива и света на другите – всеки със своята истина за живота. Изграждането на този втори свят от ексцентрични персони изисква да се създаде светкавична реплика – пародия на типажите и в този аспект Здрава Каменова се справя като фокусник. Може би някои от тези истории са с различен мащаб на въздействие, даже на моменти част от тях могат да се изключат, но въпреки тази моя бележка, „Хитът на сезона“ е учебник за същността на актьорската игра в статус perpetuum mobile – потокът от енергия и образи поглъща, издухва, пленява, пречиства публиката. Напускайки театралния салон, зрителите са други – спътник им е радостта от преживяното – следователно мисията е изпълнена.