„Гоя“ – capriccio от дълбините на Ада и „ Боже мой“ – жажда за живот
Франсиско Гоя живее в трудно време за човечеството и в един от най-интересните периоди за изкуството – на границата между Просвещението и Модернизма. Изкуството му е предшественик на съвременната живопис и на авангардното изобразително изкуство на XX век.
През 1793-та година испанският художник се разболява сериозно, физическата му слабост е съпроводена от парализа и халюцинации. Болестта оставя трайни следи върху следващите му творби – те стават все по-мрачни и песимистични. Отчаянието и невъзможността да понесе реалността предизвикват душевни сътресения и смут – Гоя продължава да работи усилено, но вече не е същият – творческото му кредо достига до крайност – художникът се отказва от някои предишни произведения.
Моноспектакълът „Гоя“ на Зиях Соколович – Хърватия е съсредоточен в преживяването на отчаянието и отричането на реалността. Изпълнението на Зиях Соколович като Гоя е прекрасен урок по актьорско майсторство – в рамките на 60 минути зрителят вижда как се живее на сцената – актьорската игра е съчетание от тяло, дух и енергия – тези компоненти постоянно се догонват и надскачат, докато се стигне до поантата на духовна конвулсия, обсебила завинаги природата на художника. Сред разпръснати рамки на картини и стари платна, Гоя е като паднал Икар – прокуден от света на радостта ангел. В поредна нощ на лудост и признания, спомените за бивши любови и за силните на деня прегазват съзнанието му. Гоя вече е слаб, той не в състояние да се бори с кошмарите си, но все пак обстоятелството, че се стреми към анализ, към оценяване на хода на историята осмисля съществото му. Съмнението е своеобразна реакция, то е неговият критически екзистенциализъм, навлизащ все по-навътре в генезиса на личния Ад.
„ Боже мой“ – жажда за живот
Невидими са кръстовете на живота, невидим е Бог, но неговият син е тук, стои пред зрителите в театралния бар на живота и сцена „Ъндърграунд“ – ДТ „Рачо Стоянов“. Христос е редовен посетител на бара и знае всичко за нас – познава в подробности творчеството на писателите Достоевски, Амели Нотомб, Стефан Цанев, Стефан Цвайг, познава и съседът на Цвайг – Зигмунд Фройд (Христос не симпатизира на Фройд, защото според него той е мошеник), знае всичко за всеки човек и обича децата, „защото на такива е Божието царство“.
Който вярва в Христос – получава прошка за греховете си, следователно Юда е жив, дори всеки ден си говори с Христос на Земята в бара, където стоим и го очакваме заедно с божествения син.
Драматургията на Теа Денолюбова е находчива с обратите си и същевременно необходима, за да чуем важни, но забравени аксиоми за живота, особено във време, когато агресията и алчността са обсебили човешкото. „Боже мой“ е контрастиращ на „Гоя“ като послание моноспектакъл – той ни предлага друга визия за смисъла на живота – да се живее „ВЪПРЕКИ“ демоните в нас и заради любовта.
Актьорът с лекота и иронична усмивка преминава през драматургичния колаж от въпроси за нравствения императив на съвремието ни и семплите, но съществени неща в процеса на последното. Макар темите за живота да са решени като един безкраен монолог от реторични знаци, потокът на съзнанието постоянно общува с онова отвъд и над нас, определящо идеята ни за Бог. В статиката на ситуиране на монолога – актьорът стои на своята маса в бара, се съдържа сигурната енергия на внушенията. В тази простота и минимализъм на режисурата словото не звучи натрапчиво и дидактично, а ни сближава. Режисурата се е отдалечила от специални прийоми и ефекти, опитала се е да се справи с обстоятелството, че актьорът трябва да живее в и чрез изповедта на своята статична установеност. „Боже мой“ с Христо Мутафчиев е искрена и светла среща за неизбежната потребност от любов към ближния.
Пиесата „Боже мой“ е написана специално за актьора Христо Мутафчиев, познавайки интерпретаторските му качества и е символично продължение на сборника от разговори с Христо Мутафчиев, „Черно на бяло“ от Теа Денолюбова, издаден през 2019 г.
Елица Матеева