„Виктория“ и „Пистолет в торнадо“ – невъзможното познание за другия

Втората фестивална вечер на „Соло Акт“ (IX Международен фестивал на монодрамата) предложи две срещи тематично обвързани с проблема за насилието. За мен като зрител е важно да се намери път към превенцията, към възможните решения срещу насилието. В живота все по-често обитаваме статута на „зрители“ по отношение на агресията. Затова подкрепям всеки творчески акт на протест срещу нея. Когато насилието в изкуството се превърне в мейнстрийм е наложително да настъпи преформатиране на идеите за изкуство.

„Виктория“ от Йордан Славейков възниква като драматургичен текст по време на Пандемията. 8 актриси от различни държави – Северна Македония, Беларус, Грузия, Русия, Латвия, Украйна, Швейцария, Великобритания снимат отделни монолози от пиесата. От тях се проектира видео, публикувано в интернет. Драматургичният текст до този момент има две сценични реализации в България и в Република Северна Македония.

Насилието над жени в България отдавна не е новина. Причините са от различно естество – любопитното за драматургията е предпоставката, че изповедта на Виктория е ритуализирана – публиката от самото начало знае, че е в театър. Виктория идва от външния свят, за да ни въведе в церемонията на своята изповед, предвещаваща особен финал. Основният конфликт в разказа на Викторя е между аз и социума, в дефицита на любов и желание да познаеш другия. Невъзможната любов между провинциалната куклена актриса Виктория и бежанец от Афганистан е резултат на конфликта. Как да продължиш достойно битието си в общество, маркиращо като негатив подобен род отношения? Струва ми се, че маргиналността ни не позволява версии за избор, ето защо финалът на драматургичният разказ е обусловен от самото начало и за публиката няма изненада в решението, което звучи почти като призив от пиесата на Петер Турини „Най-сетне край“.

В пространството на два различни по големина куба, актрисата Виктория (ювелирно изпълнение на Деница Даринова) като Алиса в страната на чудесата разказва за живота като ужасен куриоз, в които абсурдът е норма, а агресията се превръща в навик. Играта е съсредоточена между полюсите: теза-антитеза, те са изпитанието „иглени уши“, през които Деница преминава сякаш е магьосник. Режисурата е успяла да разчете възможните ходове, с точния акцент на драматичното, в съчетание с елементи на гротеска и автоирония.

Спектакълът „Виктория“ е невъзможният копнеж за опознаване на другия.

„Пистолет в торнадо“ – c’mon get happy?

Може би сте чували за най-добрата певица от златната ера на музикалния филм в Холивуд – Джуди Гарланд? Ако не сте – няма значение, всъщност днес отдавна биографиите на известните са ретро четиво, а човешкият живот е загубил своята ценност. Джуди Гарланд пее в „Get happy“ за непосилната лекота в очакването на страшния съд, ако си я постигнал всичко е наред, но в живота на Анджела (Весела Бабинова) нещо се пропуква, нещо предизвиква онзи страшен вик, който иконично ни преследва от известна картина на норвежкия художник – експресионист Едвард Мунк.

Казват, че Лорън Гъндърсън, написала пиесата „Пистолет в торнадо“ се радва на голяма популярност в родната Америка. И така да е, драматургията, макар и находчиво съчетала темата за агресията у дома с присъствието на харизматичната странница Анджела е типичен пример за създаването на съвременни текстове за театър, еквилибристично заиграващи се с цитати от високата литература („Хамлет“), натрапчиво шегуващи се с анекдоти за застрахователни агенти и истории от лудостта на деня.

Природният феномен торнадо предизвиква страх, дори когато си подготвен за срещата със силния атмосферен вихър. Торнадото не прощава, стихията му е унищожителна. Анджела се е скрила в мазето и прекарва времето си в онлайн връзка с околния свят. Тя неистово се страхува. Докато общува със света извън личното убежище, в главата ѝ препускат в отделни блиц-фрагменти истории за майка ѝ, рисковете от живота и различните видове застраховки (Анджела е застрахователен агент) и един рефрен на Джуди Гарланд от песента ѝ „Get happy“. В мазето от спомени има всичко: закачалки, стари дрехи, списание „Лов и риболов“, бутилка с вода, бутилка вино, няма консерви за три месеца, но пък има пистолет, защото съпругът на Анджела е ловец и в момента е някъде сред неизвестното, не е успял да се завърне от поредния ден, посветен на личното му хоби. Анджела е сама. Докато подреждаме хаотичните ѝ изблици, опознаваме нейния свят – трескав, щур, понякога прекрасен, но по-често, изпълнен с тъга и болка.

Кое е най-важно за Анджела? Дали да напусне торнадото на своя живот – оказва се, че там, някъде нещо отдавна се е пропукало или да остане в стихията? И неочаквано разбираме, че страхът не е породен от онова, което се случва навън, защото Анджела отдавна живее в личния бункер – спасение срещу насилието у дома. Тя също е жертва на насилие и по подобие на Виктория, тя също се нуждае от правилен избор. Тя трябва да направи най-важната крачка. Да бъде куршумът, светкавицата, писъкът! Да предизвика сътресение, да бъде чута.

Весела Бабинова безспорно е актрисата – торнадо в представлението – тя се гони с хаоса от теми, докато нейната Анджела постепенно намира смелост и публиката наблюдава процеса на съзряването на избора. Дали съпругът всъщност е навън, дали пък не е заключен от Анджела, дали торнадото не е измислица, а ние може би сме воайори на предстояща инквизиция, както казах в началото – във време на дефицит на ценности, животът трябва да придобие нова актуалност и Анджела успява трябва да поеме своя път.

Моите лични колебания подлагат на изпитание употребата на кино езика в спектакъла. Струва ми се, че режисьорът Васил Дуев – Таиг има възможност да навлезе още по-смело в работата с камерата – другото всевиждащо око – по този начин онлайн наблюдението може да се превърне в отделен персонаж, обогатяващ и концентрирано структуриращ отделните части на театралното представление. „Пистолет Торнадо“ е възможният отговор към промяната „да бъдеш“.

Елица Матеева