Смехът на сърцето е тъжен

Aвтор на текстовете – Катерина Георгиева

„Смехът на сърцето“

по текстове на А. П. Чехов, Режисьор – Атанас Кр. Атанасов, продукция на ДКТ „Иван Димов“ – Хасково

Докато започне представлението мислите ми правят следната ревизия на сцената:

„Харесвам столчето. Картината е кич. Ябълките са от Ikea. Има диско топка на тавана. На тавана в кукления театър. Оценявам. Откриваме фестивала. Радвам се, че едни от любимите ми кисели млека Боженци са партньор. Започва.“

Скоро гледах спектакъл по известна пиеса на Тенеси Уилямс. Помислих си, че ако ще гледам такава драматургия (понеже вече не ми е интересна, простете), трябва да ми предложат нещо, което не съм забелязала преди. Нещо наистина ново за сетивата, уморения предразсъдък на занимаващия се с театър, на критичното дете вътре в мен. Снощи се появиха отново тези мисли. Чехов, добре. Но Чехов сега защо? В „Смехът на сърцето“ на хасковския театър участват трима актьори. И тримата имат потенциал, който не е развит докрай в това носталгично и леко сантиментално театрално решение. Този потенциал би могъл да превърне актьорите в клоуни, които още по-ярко да ни преведат през уморената и разкъсана от битовото живеене човешка душа. Сцените са решени по-скоро на принципа на студентските етюди, а динамиката на хумора е позната и придвидима. И все пак, има някаква непретенциозност в присъствието на актьорите, някаква вярност и откровеност, което поне за малко пък ме кара да забравя за изискванията на „големия“ театър, зрелището, което предлага на публиката си и суетата на столичните театри. Може би те харесват това, в което играят? И ако това е така, не е ли благородно да отбележим тяхната всеотдайност и да си припомним, че някъде там има едни актьори с награди и фанфари, които след представлението си пият отгечено коктейл Маргарита и се надяват да не видят режисьора си в същия бар.

И все пак трагичността на чеховите герои заслужава да бъде изведена по-ярко, по-контрастно, но това е режисьорско решение. Защото душата се разкъсва от бит, тя повече не издържа под тежестта на пазарските чанти, дантели и салами. Душата иска да се издигне над Невски проспект и да лети свободна от оковите на брачния живот, на семейния затвор и очакванията, които озаптяват поривите на човека да „не прави нищо“, да си позволи да не бъде полезен и важен за обществото, изпълнявайки всички дългове. Защото човешката душа е свободна по природа. Тя търси песента на пролетните птици, дъжда в полето, тишината на утрото, в тия простички картини тя иска да се скрие и просто да бъде. Финалът е трогателен. Наденка, първата любов, се връща като забравен сън, като прошепнат стих, за да напомни на човешката душа, че може би е забравила своите любими, тихи утрини някъде там, в снежните прозявки на вятъра. Че онова „обичам те“ никога повече няма да е толкова изумително в своята наивност и че снегът няма да е толкова чист. И публиката ликува. Вероятно е припознала и своята тежест над пазарските чанти и липсващите думи „обичам те“.

„Милионерът“

от Йордан Йовков, режисьор – Богдан Петканин, продукция на ДТ „Невена Коканова“ – Ямбол

Бих искала да започна този текст с някаква уговорка, но не мога. Нито бих могла да скрия разочарованието си. В практиката си на човек, пишещ за театър, винаги съм се опитвала да видя отвъд това, което ми се показва на сцената. Да успея да се телепортирам в процеса, да чуя как режисьорът дава наставления на осветителя, да видя с колко прожектора разполага театърът и въобще в какви условия работи, защото това е важно, а рядко го отчитаме.

Снощи се заговорих с една от актрисите от представлението на ямболския театър. Тя каза нещо, което едновременно ме натъжи и възхити. „Ние искаме в каквото и да играем, да ни е добре“. Там ли успя да заведе българският театър актьорите ни? Или е културната политика, малкият град, инерцията на зрителските вкусове, телевизията, предаванията с ниско качество и отсъствието на добри сценаристи? Тази реплика се запечата в мен като някои от онези лепенки на куфар, които не можеш да махнеш и си пътуваш с тях навсякъде.

„Милионерът“ е добре позната и известна комедия на Йордан Йовков. Писана е през 1930г,., когато контрастът на живеене между градското и селското ражда ярки и автентични герои и сюжети. Копнежът на българина да се „види с пари“, да достигне и той до желаната премяна на външността си, да се почувства и той уважаван в обществото, е разбираем лайтмотив на една народопсихология, която е отгледала децата си на полето и сама е загасяла месечината на небето. И ако спектакълът беше решен в един категоричен съвременен прочит, можеше да донесе много актуални въпроси на днешното ни живеене, на мечтите и компромисите, в които къпем ежедневието си. Но той не е решен така.

В основата на актьорското поведение са заложени шаблонни техники, които повече биха отивали на нямото кино и дори там нямаше да бъдат изведени с достатъчна сатиричност и ирония. Текстът е поднесен с характера на една привидна, но твърде „нарочна“ комичност, сякаш това, което се казва и представя е намислено вече като гег и сега е моментът да бъде изигран.

Темата за смеха е голяма и важна. Важно е и какъв смях възпитаваме у публиката си. Болезнено важно. Страхувам се, че лесният смях и очакваните смешки принизяват  нашата публика и за това сме повече отговорни отколкото за „сълзливите“ драми. Как контекстът на Йовковите герои беше пренесен в днешния контекст? Какви бяха театралните средства и език, които ни пренесоха в онзи свят? Не бяха ли те твърде остарели, ненаходчиви и с лишаване от оригиналност, която иначе би могла да ни заговори нещо, да ни предаде някакво послание. Самоцелна ли е репертоарната политика на театрите и защо? Отговорите са много и повечето от тях нямат нищо общо с театъра, което ме натъжава.

А театърът трябва да издига зрителя, да му предложи нов хоризонт на преживяване, на емоционални моменти, които да му дадат шанс да усети друго живеене, поне за малко. Представям си същите актьори в друга форма. Например, в театрална акция. Акция, която да ни разкаже защо ямболският театър също няма собствена сграда, да ни разведат актьорите през местата, на които им се налага да репетират, преоблечени в най-ярките си театрални костюми, да ни преведат през живота на театъра, които търси начини да оцелее. Защото когато театърът бъде доведен до състояние на оцеляване, мотивацията за полет чупи всички крила. И тогава предпочитам да гледам откровен театър, който говори за това директно и смело, отколкото пиеси от класическата българска драматургия, които се опитват да ме разсмеят с клишета. Би било по-важно и актуално. И за публиката, и за тези, които правят театър.