Честността като катастрофа
Автор на текстовете – Катерина Георгиева
Споням си колко впечатлена бях когато гледах филма „Перфектни непознати“ на Паоло Дженовезе. Италианците имат тази способност да изкарат скрития ад от човека, докато на масата се отварят страхотни бутилки вино и се сервира паста. Филмът едновременно забавлява и те кара да настръхнеш. И в онзи миг, съвсем без да искаш, започваш да прехвърляш всичко в телефона си, да затваряш един по един прозорците, нищо че на някои от тях просто има търсачка на нещо глупаво. Много се зарадвах, че Стайко Мурджев ще прави театрална версия на този брилянтен сценарий. Неговото представление започва в стила на италианската семейна култура. Лилия Маравилия излиза на сцената и още от първите реплики е на 100 и се надявам да не продължи така през цялото време, нито зрителят може да издържи такава енергия постоянно, нито тя. И ако не беше италианска сага, щях да си спомня, че в българския театър най-лесно се предава емоция чрез викане. Един по един започват да идват гостите и динамиката на обикновената приятелска вечеря се засилва с всяка следваща бутилка вино. Тук режисьорът умело и с много внимание към средата и атмосферата, в която всичко ще рухне след малко, изгражда интензитета на актьорските взаимоотношения. Нещо, което е отличително за Стайко Мурджев – неговата работа с актьорите винаги си личи и винаги се усеща изграждането на детайлната „картина“ на всеки един герой. А тук това не е никак лесно. Сценарият на „Перфектни непознати“, за мен, е пример за много добра и честна дисекция на човека отвътре. Няма да коментирам структурата и умелото музициране в създаването на напрежение, в криволиченето на човешките емоции, тяхното падение и катализиране. В центъра на събитието е едно съвсем закачливо предложение за игра. Игра, в която всеки трябва да свали картите, и телефона си, а някои – и гащите си. В спектакъла на театър „София“ играта се случва на две нива. Сценографията на Никола Налбантов дава едно по-оголено пространство на дома, където на първото ниво е основното действие около масата, а второто – балконът, над който е изгряла огромна луна. Под тази луна, в хода на действието, понякога героите ще си позволяват да бъдат истински крехки, каквато е и последната реплика в представлението. Усещам се, че всичко, което се случва на сцената откровено ме вълнува, за миг не ми става скучно или разсеяно, отново се забавлявам и съм концентрирана внимателно в промяната на състоянието на всеки един от героите. Освен в общото усещане за надвиснала извънредност и неудобство, една от силите на театралния вариант е в пулсиращата до пръсване емоционална катастрофа на всеки един от героите. В показването на тази катастрофа през директност, уязвимост и острота. Играта с телефоните е само средство за задаване на големия въпрос „Дали всички ние не живеем в лъжа?“. Кои сме, за кои се представяме, колко и какви тайни крием, защо не успяваме да сме честни и можем ли и след като сме били да продължим? И въобще има ли някой, който ни познава истински?
Финалът рязко се обръща. Неочаквано за мен, режисьорът ни връща в момента преди да започне играта. Дава шанс на героите си да не останат в тази игра, а да си тръгнат. Всъщност, дава им възможност въобще да не я започват. Защото „човешките същества за твърде крехки за истината“.
Убийствена плетеница от престъпления
„Убийствена комедия“ от Робин Хоудън само привидно е класическа, криминална комедия със забъркан сюжет. Авторът хитро ни подвежда и ни води през очакваните развръзки и измами в няколко малки „престъпления“. Цялата работа се върти около известна актриса, която се събужда след припадък в хотелската си стая, където около нея се е заформила чудата компания – мъжът й, който носи свежа, хавайска риза, колегата й актьор с перчем като на рошав гларус, момче, което току що е завършило училище и кокона с розово потниче и перука.
Кой е отровил салатата й с фъстъци и кой е откраднал ценната й огърлица? Това са двата основни въпроса по темата с разследването. Около тях се задават и много други въпроси, които на пръв поглед са съвсем битови – кой на кого е любовник, кой е съпруг, кой е крадец, кой е сътрудник на крадеца, коя е любовницата на съпруга и т.н. В хода на действието, иронията и абсурдността на ситуацията са изградени така динамично и прецизно, че на зрителя тотално спира да ми пука дали ще получи отговор на въпросите и разбира, че те въобще не са важни.
В ролята на нападнатата актриса е Лилия Шомова, която с абсолютна категоричност и яркост сменя настроенията си от нацупена примадона и кокетка, през властна и находчива актриса, до ревнива и объркана жена с противоречиви емоции. В тези привидно ясни състояния актрисата показва способност с решителност и изящество да изгради един богат, парадоксален и красноречив образ на клишето „актриса“. Този парадоксален характер на криминалето засилва своята динамика с появата на управителя на хотела – Йордан Ръсин. С влизането на този актьор представлението смело започва да напомня на безумието на „Монти Пайтън“, където героите са едновременно смешни, нелепи и чувствителни. Това съчетание предполага силен актьорски натюрел, какъвто Йордан Ръсин несъмнено притежава. Освен изграждането на образа на управителя, който е доста мистериозен в своята комичност, актьорът изпозлва и много моменти за свободна импровизация. Нещо, което малко актьори умеят наистина. Но нека кажем, че актьорският състав е достатъчно бодър и наелектризиран, за да завършва и партнира ярко на налудничавата палитра от ситуации и промени.
И въпреки че на пръв поглед зрителят следи тези промени, малко по малко, в сюжетната линия се прокрадват нотките на други въпроси. Въпроси, които едва ли една актриса си задава всеки ден. След като става ясно, че примадоната е изрежисирала част от престъпленията сама, управителят изпада в личен (и лиричен) катарзис. „Аз искам в моя хотел да отсядат нормални хора“. Актрисата си е измислила всичко, за да разнообрази малко живеенето си, а с него и това на хората около нея. Достатъчен ли ни е сценарият на обикновения ни живот? Не е ли той твърде банален, твърде познат и ординерен? Възможно ли е в скуката си да умираме бавно, всеки ден, по малко? И какво е скуката, ако не един ненаписан сюжет, който очаква да се превърне в изумителна комедия?
