Ден 4 от фестивалната програма

Автор на текстовете – Катерина Георгиева

В топлината на току-що сготвения гулаш

„Барон фон Мюнхаузен“ по Готфрид Аугуст Бюргер, сценична адаптация и режисура – Иржи Краус, Градски театър – Мост, Чехия

Спектакълът „Барон фон Мюнхаузен“ започва като покана към публиката да заповяда в странноприемницата и да изпие една студена бира. Тъй като публиката, от своя страна, с нищо не издава, че ще напусне топлината на своите седалки, актьорите се заемат сами със задачата да й доставят студена бира. И така, всъщност, още в началото ни се дава заявка, че ще бъдем съучастници в разказа без да бъдем „излъгани“ от класическата театрална илюзия. Актьорите още с първите реплики ни предразполагат към едно открито и неформално общуване, в които дистанцията между публика и сцена ще бъде нарушена.

В странноприемницата ще се развият и всички приключение на Барон фон Мюнхаузен, под критичното око и гърди на съдържателката и нейния ням и глух мъж. Атмосферата е уютна, досущ като в стара, чешка механа. Кръшната домакиня започва да реже продукти за своя гулаш, който докрая на представлението ще дава една стопляща зрителя миризма на запръжка. Всичко това се случва директно пред публиката, като създава разкрива една самоирония на актьорите към ролите им и към класическия театър, в който всичко е „наужким“.

Бутафорията тук е жива и истинска, а историите на барона ще се разиграват основно около едно легло, което със съвсем малко „преправяне“ ще може да бъде и всичко останало. Впечатлена съм от привидната несериозност на актьорите и присъствието им на сцената, което е изключително леко, естествено и непреднамерено. Сякаш това, което правят не е важно и е на шега, която просто споделят в този момент с нас. Тази закачлива и леко клоунадна естетика на спектакъла го прави не само лесен за гледане, но и зрителят започва да чувства близки хората на сцената и всичко, което те представят му става познато и приятелско.

Баронът няколко пъти припознава в публиката другари, които не е виждал отдавна и ги кани на сцената, за да станат част от разказа му, като изпълняват някои роли. Тази игра създава усещането, че зрителят е на гости на тези хора и докато му готвят вечеря, му разказват историите на Барон фон Мюнхаузен. Има песни, танци и смешки тип Комедия дел арте. И така, съвсем унесен в тази дружелюбна среда, зрителят започва неусетно да си задава въпроса „Фантазия, истина или мечта са историите на Барона?“. И така, без особени напъни, се отнася в пространството на собственото си въображение. Връща се на местата, където като дете е създавал своите лични фантастични истории и му се приисква да остане за малко повече там.

Оглеждам се в публиката. Започвам да наблюдавам реакциите на различни зрители. Зад мен баща с дъщеря си се смеят с пълен глас. Една жена с лудо излъчване не отлепя очи от сцената. Двойка възрастни мъж и жена са погълнати от разказа. Дядо се тресе от смях. Трябва ли ни още нещо? Да, един топъл гулаш, който актрисата ще ни сервира направо от врящата тенджера. Ето че в някои форми на театъра човек може да се чувства повече човек и по-малко наблюдател.

С най-голямо уважение към сърцето

„С най-голямо уважение“, автор и режисьор – Камен Донев, ДТ „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив 

Камен Донев е един от актьорите, които могат да те разклатят от смях и после да те стисне за гърлото и да пуснеш сок от лук, вместо сълзи. Успява да забавлява своята публика два, три часа, без проблем да говори, пее, танцува, да бръщолеви на измислени езици, да импровизира и всичко това като подготовка за голямото нещо – стискането за гърлото.

„С най-голямо уважение“ е режисьорски спектакъл на Камен Донев, в който една голяма част от трупата на пловдивския театър има възможност да бъде щастлива два часа и половина на сцената. Сценарият, написан също от актьора, е плетеница от носталгия, сантимент, остра ирония и откровеност за застрашителното погиване на ценността „любов“, която се е изменила в някаква модерна формула за успех и авторитет, но не и като чувство. Историята ни въвежда в Сговорската околия, където едни ярки и характерни герои ще ни запознаят с малко налудничав, но много автентичен свят. Герои, които наглед са необразовани, първични и неподготвени за „големия свят“, но дълбоко в себе си носят наивитет, който къкри покрай зоната на сърцето и пази стените чисти. Превъплъщението на всеки актьор е толкова истинско и напоително, че зрителят (дори този, който познава същите) забравя, че те само се представят за тези и започва да вярва, че самият актьор обитава героя си и не лъже. Личи си, че Камен е работил с тях много всеотдайно, честно и с внимание към всеки един, но и с особения замах на усещането за свобода, която е водещ знак в творческия му път. Сцените са изградени между танци и песни, които си позволяват да ни напомнят грижливо, че и ние имаме фолклор. И че тоя фолклор е красив, че той говори с езика на забравените от нас предци и колкото и клеширано да звучи, ни връща към един студен, планински извор, където морни от забързаните си дни да наплискаме лица.

Похвална е и музикалната подготовка на актьорите. В общите хорови изпълнения музиката звучи като добре постигната хармония, а зрителят се хваща, че му е станало по-топло. Особена симпатия съм притаила и към текста на спектакъла. Очарователна за небцето комбинация от гротеска, лирика и абсурд. Езикът, който ни води през сюжета, напомня с архаичното си звучене на стара градска песен, която не ни е смешна, а по-скоро мила, съкровена, наша. Важно е, че Камен Донев ни напомня този език. Връща ни тази поетика, която във време, в което да говориш с чуждици е порив за висока оценка от обществото, да говориш красиво и истинно е акт на приказна смелост. Актьорите ни потапят в този свят с голяма радост и любов, което не се случва във всеки театрален процес.

Разбира се, бих добавила, че дължината на представлението може леко да се събере, но това е въпрос на режисьорско и драматургично решение. И все пак, след два часа и половина стигаме до финала, където ту с усмивка, ту с лека тъга, си спомняме, че не винаги „живеем днес, а чакаме утре“. А сърцето тупти вътре в кутията и чака да разкъсаме графика на собственото си налудно живеене, за да го пуснем. Сърцето иска да танцува и пее. Днес.