Ден 3 от фестивалната програма

Автор на текстовете – Катерина Георгиева

Сръбска семейна сатира за смърт и уиски

„Любовни авантюри“ от Сребрислав Минкович, адаптция и режисура – Зоран Живкович, Народно позорище – Пирот, Сърбия

Ако приемем, че жанрът на спектакъла „Любовни афери“ е гротеска на семейството, то той не би бил съвсем лош. Не мога да кажа, че това е театърът, който ме вълнува и че е форма и естетика, която се доближава до моите вкусови рецептори. Но мога да приема, че има такъв „раздел“ в театъра, който няма претенцията да обслужва нуждите на взискателните театрали, а по-скоро иска да стигне до зрителя, който ще се припознае в една комична, битова ситуация на семейните ценности и отношения.

Линията на драматургията умело и с намигване разбива на парчета клишето за тези семейни ценности и поставя героите си в една остра, асбурдна ситуация. В едно семейство жената си мисли, че съпругът й е умрял. Вика лекар, за да го прегледа. Синовете й поръчват некролози и гробове. В едно затъмнение от стаята на мъртвеца излиза същият, протяга се лениво и влиза в тоалетната сякаш никога не е умирал. А той не е, просто се е напил. Разбира се, има и оплаквачаки, от които деколетета напират сочни гърди и предполагаме, че и двете са любовници на „умрелия“. Жената се утешава в „прегледа“ на доктора, докато синовете се чудят как да разпределят наследството и спорят за мястото си в семейството. Актьорите присъстват с особена естественост и лекота, което прави атмосферата на тази откачена семейна сатира достъпна и близка до всеки зрител.

Пиротският диалект носи своята цветна мелодичност, така че всяка псувня от сцената звучи съвсем нормално и дори носи някаква красота в своята натуралност. Иначе бихме се възмутили (ако беше на български, нямаше да звучи така). Има някои народи, на които псвуните им отиват повече от поезия. Или самата псувня вече е поезия. На първите класации нареждам Сърбия, Италия и Франция. Останалите тепърва ще се проучват.

Но да се върнем на гостите от Сърбия. След като семейството разбра, че бащата не е умрял и не успя да скрие разочорованието си, започнаха един по един да излизат скритите демони на семейната идилия. Извънредността на събитието, или по-скоро на отсъствие на събитие (смъртта) провокира още повече откровеност в героите. Тази откровеност, обаче, не звучи обидно, агресивно или злободневно. Напротив, тя създава едно усещане за автентичност (което трудно се постига при българските актьори) на това, което се говори. И тук няма значение дали на мен ми харесва или не, а оценяването на факта, че едни актьори могат да излязат на сцена, да играят нещо, което не е велико и да бъдат верни. На финала чуваме репликата на уморената жена „няма щастие за мен“ и тя не носи тъга. Разсмива. Така както би ни разсмяло, ако някой се подхлъзне и падне в локва. Иронията побеждава над сериозността и ликува своята победа без големи напъни. И ние го оценяваме.

Нина Димитрова връща радостта от театъра

„Тортила Флет“ по Джон Стайнбек, сценична адаптация и постановка – Нина Димитрова, Театър 199 „Валентин Стойчев“ и Театър „Кредо“

Спомням си когато гледах спектакъла „Ревизор“ от балкона на театъра във Враца. Бяхме с моя колега Михаил Байков и се държах за парапета, за да не извхърча от еуфория и кикот на партера. Не успявах да сдържа радостта си, която произвеждаше особени композиции от грухтене, пръхтене и възхита в див и необуздан смях. Също така, си спомням, че малко след това чух някой да казва, че Нина Димитрова прави „игрови“ театър.

Тази фраза се е запечатала в главата ми като печат на царско писмо. Но ако има нужда да се определя въобще театърът й, то „игрови“ е доста близко до същността. Театър на чистата наслада от играта, на еуфоричния блясък на всички ситуации, в които актьорът може сам да се „вкара“, да се забърка, да ги преобърне, за да създаде привиден хаос и какафония, в които докрай да развихри творческите си екзалтация и замах.

И ето, че „Тортила Флет“ ми припомни тази изначална наивност, живост и честност на театъра. Актьорът е сведен до едно общо цяло, до една превъзбудена амалгама от гласове, акции и протест, и нито един не е повече или по-малко от другия. Така както в един от ранните романи на Джон Стайнбек, и тук момчетата са неразделна част един от друг, в една особена митологичност на приятелството, катализиращо през различни събития ту като непостоянно и егоистично, ту като безусловно и утешително.

Силата на Стайнбек винаги е била именно в това – да ни разкаже едни на пръв поглед обикновени герои („Улица Консервна“), които не могат да не бъдат истинни, дори когато лъжат, крадат, мамят, богохулстват. И тук, в театралната версия на театър „Кредо“ и Театър 199, тази искряща автентичност на човешкия дух, който като прашинка в буря попада в разнообразни и неконтролируеми житейски вихрушки, побеждава дори над привидното добро и лицемерието на обществото.

Разбира се, Нина Димитрова не обича да олеснява своите актьори и за да им е още по-трудно и неудобно, им предоставя сценична среда, изработена от дървени… (авторът мисли много време тук) конструкции, които в хода на действието ще се превръщат във всичко необходимо за изграждане на пространство. Къща, лодка, приют, гора, сандъци, маси, столове. Тази известна „находчивост“ коства доста на актьорите, които нямат минутка отдих на сцената и параллено с това трябва да градят своята „сценографска“ среда. В този ред на мисли, те заслужават големи адмирации. Играят в драматично представление, а са работливи като куклени актьори! Рядка комбинация от издръжливост, потъване в образа и подържане на общия ритъм на представлението. От драматургична гледна точка, би могло още малко да се събере и да се центрира, за да получат всички малки разкази своята достатъчност. Иначе енергията рискува да се загуби (сама в гората) и да изтече в опита да се кажат повече неща. Очевиден е и нюансът на клоунадата, която сама по себе си, в най-добрия смисъл, отива толкова много на тази компания момчета, че вече не можеш да си ги представиш в други истории освен налудничавите. И все пак, дълбочината на емоционалния разказ е потапяща. И лирична. На финала зрителят може спокойно да си признае, че истинската човешка любов е нещо рядко. Като пират без сандъче с пари. И вероятно срещнеш ли истински приятел, трябва да си готов да срещнеш и демоните му. Поне аз, вярвам повече на хора, които не ги крият. Понякога това са по-добрите хора.