Владимир Михайлов: „Написах песен, посветена на Димо Стоянов“

Любимият на публиката актьор и певец, Владимир Михайлов се качва на сцената на Габровския драматичен театър за първи път. Той ще изпълни основната роля в мащабния спектакъл „Невидимо дете“ по музиката на група P.I.F. от авторския екип на спектаклите „Портретът на Дориан Грей“, „Последният човек“ и др. (Веселка Кунчева, Полина Христова, Мариета Голомехова, Милен Апостолов и Явор Кунчев).

Премиерата на „Невидимо дете“ е на 13 юли 2025 г. от 19:00 часа в ДТ – Габрово. Спектакълът е копродукция между Държавен куклен театър Стара Загора и Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово. На 25 септември спектакълът ще бъде представен премиерно и в Стара Загора на сцената на Старозагорската опера в рамките на Международния куклено театрален фестивал „Пиеро“, организиран от Държавен куклен театър Стара Загора.

Това е първата копродукция на Габровския театър с Държавен куклен театър – Стара Загора. „Невидимо дете“ е едноименна песен на група P.I.F., чийто фронтмен Димо Стоянов почина през 2020 г. Спектакълът е посветен на Димо и е вдъхновен от музикалното творчество на групата.

Съвместната продукция е естествено развитие на проведеното през 2022 г. лабораторно ателие, проведено в ДКТ – Стара Загора, от екипа на Веселка Кунчева.

Владимир Михайлов завършва „Английска филология“ в Софийския университет „Свети Климент Охридски“.

Член е на няколко групи „Сафо“, „Сленг“, “Equinox” и “Rewind”. Живял е в Щатите. Участвал е в над 70 чужди кинопродукции с актьори като Салма Хайек, Ейдриан Броуди, Моника Белучи, Лиам Нийсън, Гай Пиърс и др.

У нас изпълнението му в ролята на Денис Топал в криминалния сериал „Братя“ по Нова телевизия го превърна в любимец на зрителите. Той е победител в единайсетия сезон на предаването „Като две капки вода“ през 2023 г.

Част от българските филми, в които участва са „Възвишение“, „Нокаут или всичко, което тя написа“ „Защото обичам лошото време“.

На сцената изпълнява роли като Фантома от световноизвестния мюзикъл „Фантомът на операта“ (Музикален театър), Жан Валжан от „Клетниците“ (Национална опера и балет) и Юда в „Исус Христос суперзвезда“ (Държавна опера – Пловдив).

Разговаряме с Владимир Михайлов в началото на юни.

В едно интервю споделяте, че обичате да разказвате истории – дали през музика, театър или кино. Кога една история е готова да бъде разказана и се превръща в творение?

За да разкажеш добре една история, трябва да я разкажеш няколко пъти според мен.

Аз най-вече имам опит с текстовете за песни. Там някои неща се раждат от раз, но това е кратка форма. Докато писането на пиеса или сценарий, роман, изисква много по-голяма подготовка. Първо, да се опиташ да разкажеш историята на приятел, на близък, да покажеш част от нея, за да стигнеш до същината, да изчистиш всичко, което самата история изхвърля. Защото тя си има неин живот и в един момент сама иска нещо да се добави, друго да отпадне.

В случая с „Невидимо дете“ преди три години Веселка Кунчева и Мариета Голомехова направиха един уъркшоп, в който аз и група P.I.F. участвахме от музикална страна, за което много се радвам. А този път съм въвлечен в процеса и като актьор, което ми е много приятно и интересно.

На сцената за спектакъла „Невидимо дете“ се събирате с над 20 актьори, отделно стъпват и музикантите от група P.I.F. Какво е предизвикателството при работата в толкова мащабни продукции на театрална сцена?

Предизвикателството, от една страна, когато работиш с един колективен образ, какъвто създават нашите актьори тук в театъра, е, че всичко трябва да е по конец, много детайлно изработено.

Те работиха две седмици без мен, аз умишлено се включвам в по-късен етап, за да са подредили вече няколко картини, по които да започнем работа заедно. Моята роля е малко по-различна. За мен основното предизвикателство е да не руша магията на това, което те са създали, тоест да влизам естествено във всяка една картина. Това означава много внимателно да подхождам и да осмислям съдържанието и всяка една идея, която са вложили и просто да си намеря мястото. Човек свиква, влюбва се в идеите, с които работи и е трудно да се вкара нов елемент. В случая този елемент е доста ключов – ролята на създателя на всичко – пространството и реалностите, които ще видим на сцената.

Това са двете основни предизвикателства според мен в този случай.

С музикантите от група P.I.F. сте от едно поколение. Работите паралелно. Помните ли първата среща с тях?

Със сегашния барабанист на групата Мартин и с най-дългогодишния басист на групата Юрий свирим заедно от много години в моята група Rewind, още преди те да отидат в P.I.F. Но познавам всички музиканти минали през групата, защото както казахме, сме от едно поколение и освен че сме приятели с тях, сме се срещали на безброй сцени. Дори сме работили с Димо по различни проекти.

Много пъти сме се срещали, но за точната първа среща не мога да си спомня. Вероятно е била, когато съм бил като фен в публиката. Ходил съм на много техни концерти и съм пял най-отпред и това продължи до края на този състав на групата. Бяхме приятели и когато можехме да ходим на концертите, сме ходили. Говоря в множествено число, защото имам предвид и приятели, съмишленци, моята съпруга. Мисля, че съм водил и големия ми син на концерт на P.I.F.

Не помня първата среща, но помня как през годините съм усещал моментите на подем и на спад на групата, които са съвсем нормални, но мисля, че в последните години те бяха много, много силни.

След кончината на Димо, поради една или друга причина, музиката им стана интересна на още много хора. Ако това е цената тази група да заеме своето място в сърцата на толкова много хора в България, си мисля, че един творец би я платил. Това е парадоксът за съжаление. Но се радвам, че много хора откликват и са на концертите, слушат музиката на P.I.F. Много колеги също помагат музиката на групата да достига до хората.

Коя е любимата Ви тяхна песен?

Имам много любими песни. Някои от тях са – „Свято“, разбира се, „Приказка“. Много харесвам от по-жизнерадостните им песни „Седем“, също и „Вали“, „Камбаните“, „Opus 4“, „Свободен от теб“.

Една песен, която ми звуча в главата цял ден, от сутринта до обяд, преди Марти да ми се обади и да ми каже, че Димо си е отишъл, е „Обещавам“. Много свои концерти групата открива с „Обещавам“ и това е много специално за мен.

Какво би било заглавието на вашата приказка?

Така се случи, че написах една песен, която посветих на Димо. Но тя ще излезе в предстоящия ни албум с “Rewind”. Така, че ще си говорим за нея, когато ѝ дойде времето.

Човекът на изкуството често е зает с разнородни проекти. Какво помага за задържането на фокуса и кое поддържа творческата енергия?

Творчески заряд, муза, вдъхновение са смесени. Хубаво е човек да е отворен за това, когато се чувства в силата си, да твори. Това означава, че понякога е за сметка на собственото му свободно време, на семейството, на приятелите, на много други неща, които иска да прави, но когато е в творчески процес не може. От една страна е това – да си наличен, свободен, да го превърнеш в професия и да му отдадеш време и внимание.

От друга страна, пък обратното, да свиеш проектите до тези, които са наистина важни, за да можеш да се фокусираш. Дори да си се разпилял, както аз, в различни изкуства и изразни средства, да можеш да отсяваш и да имаш цялостна визия, която да следваш. За да има смисъл и всичко да отива в една конкретна посока и ако може, да предизвика ефекта, който ти търсиш.

Какъв принцип от работата в чуждестранните продукции бихте пренесли на родна почва?

Веднага казвам дисциплината на първо място. Отговорността също.

Дисциплината е свързана с това, както казва Том Хенкс: „Да си там навреме.“ Като да си навреме не означава да си там в часа, в който трябва да започнеш, а да си по-рано.

Важно е да си навреме, да си знаеш текста и да имаш някаква идея за това какво трябва да направиш. Защото в чуждите продукции много често режисьорът очаква от теб да имаш готовата концепция. Когато стъпиш в една стая, в която ще се снима след малко, и трябва да се направи мизансцена с другите колеги, трябва да си напълно наясно с това за какво се бориш, какво иска твоя персонаж. От там насетне къде ще седнеш и към кого ще се обърнеш е второстепенно, но трябва да имаш идея. Това означава да си си написал домашното и то не е само да си научил текста. Трябва да си анализирал сценария, да знаеш как трябва да се движи твоя персонаж и това да обслужва историята.

Тези неща не са много различни от начина, по който всички би трябвало да се отнасяме към професията, но без това в чуждите кинопродукции просто нямаш място.

Какво от невидимия свят бихте искали да зърнете дори за миг?

От невидимия свят всеки си мечтае за среща с Господ. Но това, разбира се, е и плашещо. Човек си мечтае за потвърждение на вярата си, каквато и да е тя.

Аз мечтая да се събера отново с близки хора и смятам, че това ще се случи.

А това, което постоянно търся от невидимия свят, са знаци, които да ми помагат, да ми подсказват дали съм на прав път, или не, както и сила от близките хора, които вече са заминали.

Какво подхранва вярата Ви?

Точно вчера разработвахме една от песните на P.I.F. и в един момент Веселка пожела да изпробваме едно решение на сцената.

Човек се съмнява малко или много във всяко едно решение. Понякога ти се струва правилно, друг път не, пък проработва. В случая беше нещо за опитване, пробвахме го и ми застана една буца в гърлото и сълзите ми започнаха да напират. Усетих силата на това, което се случва, защото директно ме препрати към това, че като творци се съмняваме във верността, в значимостта на това, което правим. Просто се надяваме, че като си отидем, ще сме оставили нещо, което да има смисъл. Конкретната сцена и начинът, по който подходихме към нея, онагледиха какво е оставил Димо след себе си и значението му волно или неволно за тази група хора, които се занимаваме с „Невидимо дете“ в момента.

Просто започнахме да си предаваме като в една игра „Ти гониш“ и всеки да задвижва другия. Това като метафора за това, което Димо е създал и то в момент, в който, цялата енергия рухва. Това като едно ново начало ме зашлеви и ме остави безмълвен, защото беше много вярно.

Наистина за прекрасни хора като Димо, като Милен Цветков, като моят приятел Иван Владимиров – НАВ, се надявам, да говорим още и още. Да имаме поводи да обръщаме внимание на повече хора за това, което са създали и оставили.

Според Вас какво следва след физическото умиране?

Смятам, че следва прераждане, каквото и да значи това. Може би не означава енергията ти да се всели в друго тяло по друго време. Може би означава енергията ти да остане като част от енергията на този свят, но тя не си отива. Под една или друга форма това пак е прераждане.

Разговаря Емилия Илиева.