Проф. Атанас Атанасов: „Общуването с героите на „Канкун“ е терапевтично“

Проф. Атанас Атанасов е дългогодишен преподавател, художествен ръководител на актьорски класове в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Бил е актьор в трупата на Драматичен театър – Сливен, Театър „Българска армия“ и НТ „Иван Вазов“. Сред кино и телевизионните продукции, в които участва са: „Дом за нашите деца“, „Неизчезващите“, „Църква за вълци“, „Стъклен дом“, „Четвърта власт“ и др. Едни от най-популярните негови постановки са: „Бурунданга“ на ДТ – Пловдив, „Пет жени в еднакви рокли“ – ТБА, „Клетка за пеперуди“ – ТМПЦ – Варна и други.

На 27 март 2000 г. проф. Атанас Атанасов получава свое пано с отпечатъци на стената на славата пред театър 199 „Валентин Стойчев“.

Работата му по пиесата „Канкун“ от Жорди Галсеран е първа среща с трупата на Габровския драматичен театър.

Премиертните дати на спектакъла са 4 и 26 септември /2024 г./ от 19:00 ч.

Поставянето на „Канкун“ е Ваше отложено творческо желание. Имало е идея да я поставяте далеч преди да работите по пиесата в Габрово, нали?

Да, така е. Преди доста години получих превода от Нева Мичева. Впечатляващ текст. По това време играех в пиесата на Жорди Галсеран „Методът Грьонхолм“ или „Шведска защита“ – с това заглавие беше поставена в МГТ „Зад канала“. Започнах да търся преводи на други негови пиеси и всяка следваща потвърждаваше изключителността на своя автор. Много от темите, върху които той интригуващо изгражда драматургичните ходове, са били и продължават да бъдат мои житейски теми.

Преди години се случи така, че сложих текста на „Канкун“ в чекмеджето, но винаги съм знаел, че по някакъв начин като актьор или постановчик, ще имам шанса за поредната сценична среща с героите на тази пиеса.

Има ли разлика във възприемането Ви за пиесата спрямо някогашните Ви разсъждения?

Разбира се. Минали са доста години. Мисля, че с напредването на възрастта човек става много по-чувствителен към аспектите на житейското време. Или поне при мен е така. Животът ни има определен лимит и през годините разбираш, че времето крачи все по-бързо напред. Идва и мига на резонния въпрос, дали ако случайно си се разминал с Онова, което навремето се е случило, животът нямаше да бъде коренно различен…Или поне малко по-различен… За добро… Може би нямаше да преживееш някои от своите провали – вероятно. Но може би щеше да бъдеш лишен от всичко, което сега те прави щастлив…Това са въпроси, които с напредването на възрастта си задавам все по-често. Предполагам не само аз.

Впрочем, това е и основната тема в „Канкун“. Разбира се, пиесата изобщо не е натоварена с неовладяния личен драматизъм, който ви споделям в началото на своя отговор.

Героите на Галсеран си задават същите въпроси. Каква е тази поредица от случайности или нелепи хрумки, заради които след години се питаш какво би се случило, ако не си с човека срещу себе си, а с някой друг. Трябва ли да съжаляваш, или напротив? Защо, по дяволите, вече всичко е поносимо в будно състояние, а в сънищата чувстената интимност е на границата на абсурда? Кое е истина и кое лъжа…? Аз ли съм, не съм ли аз…? В юношеската възраст това е драма. В зрялата възраст обаче подобни въпроси предизвикват смехотворни асоциации. Или, казано на театрален език, жанрът е трагикомедия. Финалът на спектакъла е един, но финалът за всеки зрител след спектакъла може да бъде много по-различен.

След прочитането на „Канкун“ финалът преди години за мен отекна по начин, коренно различен от сегашния ми прочит. Вече възриемам живота си с повече лични отговорности и самоирония. Не, че в сънищата си не преобръщам всичко с краката нагоре, но нямам желание да го променям. В будно състояние полагам известни усилия да променям себе си.

Галсеран казва да не си въобразяваме, че в двойката дали с тази жена, или с друга, дали с този, или с някой друг мъж, животът ни щеше да бъде коренно различен. Не зная дали е така, но неговата пиеса е тест. Смесването на реалността с въображението и перфектната трагикомична интрига е глътка въздух за понасяне на рутинното семейно щастие при героите на автора, но смея да твърдя, че не само при тях.

Какво да очакваме от бреговете на този мексикански курорт?

На този въпрос може да има няколко банални отговора. Ако трябва да бъда абсолютно коректен към всеки зрител, който купува билет, бих казал – самия факт, че той прекрачва прага на театъра за да седне в салона, е ценен. Това, че има нужда да съпреживее нечий чужд живот. Да партнира невербално. В живота в повечето случаи общуваме по инерция. В театъра общуването е различно. Бих казал, че общуването с героите на „Канкун“ е терапевтично. Игрово. На брега на океана. В нощта на „Еньовден“.

В контекста на пиесата и двете дългогодишни семейни двойки кое е това, което държи партньорите заедно, а приятелството между тях устойчиво на времето?

В пиесата на Галсеран това е навикът. Удобството, което прави живота ни балансиран, лишен от конфликти, задоволителен в баналните неща. Две приятелски семейни двойки отиват на екзотична почивка. Всяка година ходят на екзотични почивки. Традиция. Този път обаче случаят е специален. „Еньовден, нали…!“ Много често именно при подобни специални случаи е нужна само една искра, която да взриви установените правила, етичните норми, интимните връзки. Да отприщи фантазията, да заличи миналото, да заяви себе си по отдавна забравен начин и с отдавна закърнели средства. На пръв поглед всичко изглежда прекалено сериозно. Напротив. Ключът на навика при „устойчивите връзки“ съществува, но отключва и не в преносен, а в буквален смисъл истинската, неподправената същност на героите. Как ще продължи животът им след края на пиесата не е важно. Важно е това да се види. Да се съпреживее. За мен беше много важно. Предполагам, че то ще бъде важно не само за мен.

Дали в неспособността да се правят компромиси, или в какво според вас се крие причината за днешните постоянни раздели и разводи, за нетрайността на връзките?

Според мен това е желанието за свобода. Отказът да поемаш отговорност. Свободата, възприемана по този начин, обаче не означава, че поемаш отговорност към собственото си живеене. Към качествата, които притежаваш и възможностите си да ги проявиш. Физическото изражение на свободата предполага действие. Когато се отказваш от него в полза на друг човек или в защита на кауза, спрямо себе си ти съществуваш в активно бездействие. Не мисля, че да си самодостатъчен може да бъде смислена житейска цел.

Как според Вас да се отнасяме със себе си и с живота си, за да не се питаме неудовлетворено някоя вечер – как така сме стигнали до тук?

Мисля, че има полезен ключ, както в пиесата на Галсеран – и за доброто, и за лошото, в което сами се въвличаме. Да се взираме в човека до нас. Не само да слушаме, но и да чуваме. Да регистрираме хората и събитията край себе си с всички сетива. Да сме странични наблюдатели само в своите сънища. Едва тогава в тях ще открием истинската си същност и пътя, по който сме стигнали „до тук“. Така, че да помним сънищата си.