Денислав Янев: „Живата мисъл винаги е съвременна.“

На 24 и 30 септември ще се състоят премиерните представления на „Завещанието на Негово Благородие“ от Ялмар Бергман. Това е и първото поставяне на текст от шведския класик на българска сцена. В центъра на сюжета е 70-годишнината на Негово благородие, който решава да подготви завещанието си, с което да шокира мнозина. Неканената му сестра пристига заедно със своя син и докато по-възрастните се отдават на борба за надмощие, то младите не остават недокоснати от любовните трепети. Режисьор на спектакъла е Денислав Янев, с когото разговаряме за новото заглавие и режисьорския му подход.

Как започва една добра репетиция за теб?

И добрата, и лошата започват винаги с кана кафе.

Първата ти среща с пиесата „Завещанието на Негово благородие“ е благодарение на преводачката Меглена Боденска. Кое в пиесата ѝ осигури място в т.нар. „чекмедже на режисьора“?

Краткият отговор на въпроса е, че искрено се забавлявах, когато я четох за първи път. Оригиналните словесни престрелки, ексцентричните персонажи, изненадващите обрати са все белези на хубавата комедия. Причината да намери място в „чекмеджето“ обаче бяха тъмните полутонове в нея. Бергман ни среща с хора, които са изгубили част от човешките си черти, заприличали са на ходещи карикатури. Смях, който понякога замръзва.

Лично за теб какво от биографията и творчеството на Ялмар Бергман е важно да достигне до българската публика?

За киноманите сигурно ще е интересно да научат какво е било влиянието му върху филмите на големия Ингмар Бергман. Съвпадението на фамилните имена може да е случайно, повтарящите се теми и гротескни мотиви – не са. Ингмар е работил по текстове на Ялмар Бергман през целия си живот. Тази линия на смесване на трагично и комично в шведското кино е осезаема и до днес. Вижте само филмите на Рой Андершон или „Последният викинг“ с Мадс Микелсен.

Какво те изненада от срещата с шведския автор?

Колко близък може да ни е скандинавският хумор. От друга страна, чак пък изненада… Не познавам хора, които да са чели книга на Астрид Линдгрен, например, и да не са се забавлявали на остроумието вътре.

Кой е хуморът, който ти предпочиташ?

Самоиронията.

Твоят режисьорски почерк е характерен с връзките и препратките към различни произведения, събития, документи, дори когато работиш с класически текстове. Като че ли в „Завещанието на Негово благородие“ те обаче не са толкова явни. Какви препратки и връзки с други творби направи по време на работния процес?

Включени са препратки към „Маркюрелови от Вадшьопинг“, единственият преведен на български роман на автора, има няколко и към „Пипи Дългото Чорапче“ и „Емил от Льонеберя“ в линията на младите. Асоциации с персонажи на Ибсен, Стриндберг, дори барон Мюнхаузен, също са налице.

Прочита на пиесата не остава на полето на чистата комедия. Преплиташ елементи на сатира, гротеска, наивизъм. И макар че действието е в епоха, какво от чувствителността на съвременните хора отразява твоя подход?

Трудно ми е да отговоря, не знам. Стремя се да правя театър, който първо на мен би ми бил интересен, театър, който жонглира със стереотипи, клишета, театър, който може да ти преобърне перспективата за света. Живата мисъл винаги е съвременна.

През миналия сезон ти постави „Антигона“ по текстове на Есхил, Софокъл, Ануи и Франкъл. Как решаваш да включиш или не външни за основния текст материали?

Зависи от това, което искам да покажа и ограниченията на драматургията. Пиесата на Софокъл е носила радикални за времето си предупреждения и политически аналогии, била е опасна, но сега трудно би могла в непокътнат вид да въздейства по същия начин. В нашия спектакъл изследвахме как едно уж модерно демократично общество тръгва устремно по пътя на авторитарната диктатура. Пренасянето на действието в наши дни просмука и натрупванията на Историята по темата – трактовката на Хана Арент върху „баналността на злото“, спомените на Франкъл за проявлението на съвестта в нацистките концлагери, драматургичната версия на Ануи и т.н. Древногръцкият хор се превърна в репортерки от държавната телевизия, речта на новия цар Креон за ред и стабилност – пример за политическа пропаганда. Цитати от „Човекът в търсене на смисъл“ бяха представени така, както Дяволът чете Евангелието. Подобен подход имах и към румънския ми „Филоктет“.

Колкото повече исторически паралели правим, толкова по-видими и преодолими стават средствата за подчинение днес.

Какво би искал да си каже „идеалният“ зрител по твоите представи след твой спектакъл?

„Не се бях замислял за това, не и по този начин…“

А конкретно след „Завещанието на Негово благородие“?

Сюжетът се върти около една оспорвана битка за наследство. Кой ще наследи имението Рогершхюс може и да е в центъра на сатиричната интрига, но по-важният въпрос пред нас е: „Какъв пример и какъв свят завещаваме на тези, които ще ни наследят?“

Разговаря Емилия Илиева.