Ден 5 от фестивалната програма
„Страст под брястовете“, но защо?
Автор на текста – Катерина Георгиева
„Страст под брястовете“ по Юджийн О‘Нийл, адаптация и режисура – Денислав Янев, Драматичен театър – Търговище
Спомням си когато първата ми пиеса имаше своя дебют в камерна зала на Театрална работилница „Сфумато“. Ясно помня и някои моменти от репетиционния процес. Една от тревогите ми беше да не прозвучи нито една дума самоцелно, да няма сцена заради сцената, защото си я харесвам или защото не мога да се разделя с някои от думичките си и дали ще мога сама да го преценя, да бъде откровена пред себе си. Помня и една репетиция, на която Иван Добчев дойде да ни помага. Той искаше да махнем една сцена. Според него не работеше. Тогава реагирах като младо добиче и се ядосвах, че любима моя сцена трябва да бъде „свалена“. Имах си своето вътрешно обяснение, но то не винаги работи за цялото.
Снощи, докато гледах представлението на Търговищкия театър „Страст под брястовете“ си задавах много въпроси. Имах и моменти на шок. Шокът идваше от неистовото желание на режисьора да ни покаже нещо различно и нестандартно, но лишено от аргумент и ясна позиция „защо“.
Пиесата на Юджин О‘ Нийл, всъщност, не ми е любима, и на този етап на творческото ми съществуване не ми е интересна. Но да оставим това настрана. Това е личен вкус.
Нека видим какво става на сцената. Каубоите от някакъв си щат обсъждат някаква си ферма, която баща и син трябва да поделят и да захвърлят томахавките на миналото и омразата, в която майката е починала. На фона на талашитена сценография, излъчване на откъси от световното кино и анимация и неразбираеми движенчески решения, с едни актьори, които се опитват да намерят мястото си на сцената, но по-скоро се чувстват неловко и объркано (въпреки че правят каквото могат), пиесата губи смисъла си и зрителят е изгубен.
Крикор Азарян е казал световноизвестната фраза „Не излизай на сцената, ако нямаш какво да кажеш“. Живеем във времената на режисьора. Мисля, че е голяма отговорност на двигателя на всяко представление да изпълни театралното време със смисъл. Ако ще е с безсмилие, поне да е категорично като жанр, намерение и концепция. Тук той се е опитал да вземе едно бяло платно и да рисува върху него с темперни бои, акварел, пастели, туш и малко въглен. Но как тези материали си общуват помежду си и с какво изобразяват темата, която го вълнува, за нас остава лека загадка.
Разбирам, че младият режисьор е искал да експериментира и да създаде една различна гледна точка към драматургията, която е избрал. Но за това е нужна поне една основна линия, която да го води и да следва. А нека около нея си посади и палми, ако иска. Образите на героите са изведени мъгливо, някак повърхностно. Искам да вникна в трагедията им, но не разбирам дали въобще имат такава. Сякаш всичко е случайно и „въобще“, както обичат да казват актьорите. Къде е болката и къде е радостта в тази постановка, къде е страстта и парадокса, къде са въпросите? Нека обърнем за малко поглед навътре и сами да потърсим. Всеки сам за себе си. И да бъдем честни. Театърът трябва да е честен.