Боил Банов: „Най-лошото, до което водят абсурдните ситуации, е човек да стане апатичен.“

Разговаряме с режисьора и автор на сценичната версия на „Сако от велур“ от Станислав Стратиев – Боил Банов дни преди премиерата на спектакъла.

Боил Банов завършва „Режисура“ при проф. Красимир Спасов в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1999 г. Следва и културология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Първият му професионален спектакъл е „Свекърва“ от Антон Страшимиров в театъра в Хасково. После става негов директор и е на този пост в продължение на 15 години. Именно там поставя за първи път „Сако от велур“ и други пиеси от Станислав Стратиев, Йордан Йовков Пейо Яворов и др.

Следва работата му като заместник-министър на културата, а после и като министър на културата (2017-2021).

В последните години работи на сцените на Драматичен театър – Ловеч, Сатиричния театър, Драматичен театър – Бургас, Драматичен театър – Хасково.

Премиерните дати на „Сако от велур“ са 10 и 19 май 2025 г.

Боил Банов и актьорите Александър Аднреев, Дилян Николов, Петър Рангелов и Адриана Димова по време на репетиция. Фото: Владислав Андонов

Откакто са написани, пиесите на Станислав Стратиев винаги са се поставяли, но прави впечатление, че в изминалия и този сезон текстовете му за театър присъстват в афишите из цялата страна. На какво е белег това според Вас?

Всеки автор има време, в което провокира наново внимание. В последните години темите, които вълнуват много хора в Европа, не само в България – са за административната тежест, за голямата бюрокрация, за това, че вместо животът да се облекчава и нещата да стават предвидими, предсказуеми, става обратното.

Сложността на създаване и на работа на Европейския съюз провокира премного регулации, директиви. Уж сме свободни по дух, с ясни права и задължения, а като че ли се върнахме в едно време, в което има огромно съобразяване и огромна административна тежест на всякакви нива.

Според мен това е провокацията за българските театри, режисьори, драматурзи и актьори да се обръщат към Стратиев, към човека, който разнищи тази бюрокрация преди петдесет години.

За реализирането на спектакъла работите с изцяло млад екип. Какъв е основният Ви мотив за този избор?

Беше ми много интересно да видя как младите хора възприемат и четат нашия класик Стратиев. Беше важно за мен да усетя погледа на непредубедени хора, да видя какъв е техният прочит на Стратиев и начина му на мислене.

Исках да се провокирам, защото аз съм живял в онова време, прихванал съм достатъчно и в известна степен не съм чист към материала. Имам своите собствени натрупвания в личен, житейски план. Докато младите хора са безкрайно чисти, те не познават онова време – само нещо са дочули или видели. Имах голямо желание да прочета материала през непредубедени очи. Мисля, че сполучихме.

Защо оставяте Иван Антонов сам?

Защото човек е сам срещу властта, държавата, администрацията – сам срещу света.

Приятели и роднини много, но когато се завърти водовъртежа на неправдата и ужаса – съществото е само. Това е истината. Може да има покрай него съчувствие и хора, които го подкрепят, които му помагат или изневеряват, но моето вълнение беше за съществото, което е само срещу всички. Така се получава за съжаление много често и там искам да дълбая.

Има ли разлика в лицето на чиновника днес от тов преди 30-40 години?

Не. Няма разлика и, както вървят нещата, сигурно няма да има и след 50 години.

Човекът, облечен във власт и с възможност да определя, на каквито и да е нива, дори на най-ниските – това е болест на обществото, бих казал. Той започва да се налага, когато има зад себе си апарата и държавната машина, но не само държавната. Виждате в наше време какви конгломерати са търговските вериги. Няма държаност в тях, но например мобилните оператори са направо държава в държавата.

Когато имат зад себе си властта за съжаление хората са податливи да спекулират с правата си. Това е фундаментален проблем.

Преди години по кандидатстудентските изпити  по журналистика задаваха като примерна тема въпроса „Ще изяде ли мишката книжката?“. Вече наблюдаваме тези процеси. А какво става когато документът тежи повече от човека?

Сложно е и многообразно.

Разбира се, първосигналният отговор с оглед на пиесата е, че съществото изчезва. Дори смисълът на съществуване се губи, когато документът е по-важен от него.

Но в същото време при съвременните общества, които се опитват да живеят заедно, сихнронизирано да вървят напред по все пак някакви общи правила и теми, се вижда, че не може без документи. Но тук е човекът, който може да даде баланса и правилата,но и свободата да разбереш как да ги спазваш. А когато се изгуби балансът, както за съжаление много често се получава, когато този, който определя, започне да се меси в съществуването ти до най-дребните неща. Малките камъни обръщат каруцата.

Въпросът е сложен. Без правила не може. Но може да стане страшно изкривяване, когато съществото, което изпълнява ролята да съблюдава тези правила, избуби баланс и чувство за нормалност. За съжаление виждам, че това се случва не само в тоталитарните държави.

Как ни се отразява ежедневното пребиваване в абсурда?

Най-лошото, до което водят абсурдните ситуации, е човек да стане апатичен, да не се вълнува. Казва си „Щом мен не ме засяга, нека да мине една неправда, втора, трета.“ Това е душегубството.

Как се борят скептицизмът, неверието и апатията според Вас?

С провокации. Театърът сам по себе си е една провокация. Той е игра, свобода, забавление, но всъщност е и провокация към човешкия дух и винаги е бил.

Разговаря Емилия Илиева