Вярата си има име и то е „Дон Кихот“
Отзивът за „Дон Кихот“ по Мигел де Сервантес, реж. Веселка Кунчева (Младежки театър „Николай Бинев“) е написан от Нели Мишева. Тя е студентка в III курс по „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и специален гост, който отразява спектаклите от програмата на XII Международен театрален фестивал на комедийния и сатиричния спектакъл.
Снощи спектакълът „Дон Кихот“ силно развълнува габровската публика. Продукцията е на Младежки театър „Николай Бинев“ с реж. Веселка Кунчева. От самото появяване на постановката „на бял свят“ тя предизвика любопитството и вниманието на зрителите – както на професионалистите, така и на обикновената публика.
Спектакълът ни потапя в рицарския свят на лудия, наивен смелчага Дон Кихот, който съчетава в себе си смешната и тъжната реалност на нашето и на времето на Сервантес. Това е манифест на човека, копнеещ за Свободата повече от всичко на света и правещ дори и невъзможното, за да достигне до нея, но с цената на много унижение, лишения, трудности и неразбиране от хората около него.
В „Дон Кихот“ Веселка Кунчева умело преплита естетиките на драматичния и кукления театър, създавайки спектакъл, подходящ както за възрастна, така и за по-млада аудитория. Сцената, обвита в огромни черни платове непрекъснато се трансформира в различните места, на които се развива действието в текста – кръчмата, полето с вятърните мелници, с които Дон Кихот се бори. Това (освен благодарение на техническите екипи на театъра) се случва и чрез самите актьори, които заедно „манипулират“ и преобразяват тази невидима „кукла“ Сцената. Росинант е представен като две огромни въжета (юздите му), закачени на авансцената, което създава усещането, че сякаш самата публика е прословутият рицарски кон. В сцената, в която Дон Кихот вика в екстаз „Дий напред, Росинант!“ около него черният плат се свива и издува, придобива най-различни форми и това създава усещането за нещо магично и зрелищно, което е над нашата обикновена реалност. Няма как, когато говоря за това, да не спомена името на Мариета Голомехова, която е сценограф и костюмограф на спектакъла. На фона през цялото време звучи епичната авторска музика на Милен Апостолов, която изцяло допълва въздействащото театрално преживяване.
Прочитът на Веселка Кунчева е фокусиран върху вътрешната борба на Дон Кихот и метаморфозата, която претърпява Санчо Панса – от най-обикновен човек и той се превръща в мечтаещ за свобода, справедливост, свят с идеали и добро смелчага. Дори любовта между Дон Кихот и Дулсинея(която е едно от главните събития в романа) не е изведена на преден план в спектакъла. Останалите актьори през цялото време са масовката, тълпата, която боготвори, мрази, съжалява и се подиграва на „рицаря на пияния дух“ (както го наричат в една от сцените). Александър Хаджиангелов (Дон Кихот) и Светослав Добрев (Санчо Панса) са страхотен актьорски тандем и това, което правят на сцената е впечатляващо; един незабравим Дон Кихот – толкова смел, лудешки преследващ своята мечта, истински, весел, нещастен и вярващ, вярващ, вярващ… Санчо Панса, който (не)случайно става най-верния другар на „смахнатия“ рицар, който с цената на всичко иска да опази Дон Кихот от злия свят без морал, от онова особено време , за което се говори в спектакъла. Дон Кихот е нужен не само на него, а на всеки човек.
Дон Кихот ни е необходим и днес. Но съществува ли изобщо и къде е? Дали е само един, или е възможно да са повече? Спектакълът на Веселка Кунчева ни задава тези въпроси, а отговорите – зависят от самите нас. „Дон Кихот“ за мен е другото име на „вярата“. Аз вярвам, че има Дон Кихот! Вярвам и че пътят е напред! Никой и нищо не биха променили това!
