Фестивален бюлетин №5: „Кървава сватба“ и „Prima Facie“

Фестивалният бюлетин на десетото издание на Международния фестивал на монодрамата „Соло Акт“ е подготвен от Гергана Трайкова – театрален критик и драматург на Драматично-куклен театър – Враца. Публикуваме авторските ѝ отзиви за спектаклите от програмата на фестивала.

Телесният Лорка в един моноспектакъл

ABREGO PRODUCCIONES – Оруня де Пиелагос, Испания

„Кървава сватба“

по Федерико Гарсия Лорка

Режисьор – Пати Доменех, Хорхе Лопес

Костюми – Паула Рока

Видео – Хуан Карлос Мартинес

Моноспектакъл на Мария Видал

Дали текстът и езикът са толкова важни, когато усещаш болката и улавяш универсалните знаци за смърт, тъга и убийство? Този въпрос стои в основата на моноспектакъла „Кървава сватба“ по Федерико Гарсия Лорка на испанската компания Abrego Producciones – преживяване, което надскача словото и достига до първичните пластове на емоцията. И може би не е случайно, че именно испански артисти постигат това усещане – защото едва ли някой разбира света на Лорка по-дълбоко от самите испанци, за които кръвта, честта и съдбата не са просто теми, а културна памет.

Още в самото начало актрисата Мария Видал излиза с червена рокля в ръка и директно се обръща към публиката, почти аналитично въвеждайки я в сюжета. Този жест на дистанция обаче бързо е преодолян чрез тялото – чрез движение, музика и ритъм. Испанската музика буквално „пали кръвта“ ѝ, а танцът се превръща в основен изразен инструмент. Фламенковите жестове, дори в застиналост, носят напрежение, което не може да бъде изказано с думи. Звученето на Рюичи Сакамото и неговата „Bibo no Aozora“ задава меланхоличен, почти медитативен тон, в който споменът и загубата придобиват плътност. За разлика от него, фламенко-енергията на „Los Quereles“ на Pitingo внася пулса на страстта – кръвта, която „тече по-бързо от водата“.

Постепенно актрисата преминава през различни роли – майката, невестата – въплъщавайки натрупаната през вековете тежест на женската съдба. Тези трансформации не са ясно разграничени драматургично, а по-скоро протичат като емоционални вълни. Именно тук се крие едновременно силата и слабостта на спектакъла: от една страна, зрителят е потопен в интензивна, почти ритуална атмосфера; от друга – липсва ясно изграден драматургичен път, който да води през тази емоционална стихия.

Сценичното пространство е минималистично – празна сцена, в която доминират три цвята: бяло, червено и черно. Те функционират като символен код – невинност и обреченост, любов и кръв, живот и смърт. Особено въздействащи са моментите, в които тялото на актрисата се обгръща в плат – белият и черният текстил се превръщат в пластични образи на страданието, траура и пречупената съдба. В един от най-силните визуални епизоди тялото ѝ сякаш се деформира, губи своята „красота“ и се превръща в свидетелство за насилие.

Темата за жената в патриархалното общество преминава през цялото представление – като майка, дъщеря, принудена невеста без избор. Тази линия обаче се преплита с други – войната, кръвта, насилието като зрелище. В сцената с прожектираните кадри от военни конфликти, съчетани с почти трансова хореография, спектакълът прави опит да изведе личната трагедия към универсалното. Макар визуално силен, този момент допълнително засилва усещането за тематична разпиляност.

Текстът е силно поетичен, метафоричен, често фрагментарен. Реплики като „Не мога да понеса толкова много болка, Федерико“ насочват към въображаем диалог със самия Лорка – сякаш актрисата разговаря с неговия свят, коментира го, преживява го отново. И все пак, въпреки драматургичните колебания, спектакълът въздейства – не толкова чрез разказ, колкото чрез присъствие. Финалното желание за покой – „Тук искам да бъда. Спокойна. Всички вече измряха.“ – резонира като тихо, но тежко заключение на едно пътуване през болката.

„Кървава сватба“ в този си вариант не предлага цялостен драматургичен прочит, а по-скоро сетивен и телесен опит. Това е театър, който не винаги се разбира, но се усеща – и именно в това напрежение между неяснотата и емоционалната сила се крие неговото най-съществено качество.

От другата страна на залата

База Х, ARTVENT

“Prima Facie”

от Сузи Милър
Превод – Радослав Петкашев
Консултант – Светлана Янчева
Сценография и костюми – Ванина Цандева

Моноспектакъл на Елена Телбис

Какво всъщност означава справедливост, когато законът работи безпогрешно, но не и справедливо? Моноспектакълът „Prima Facie“ от Сузи Милър, реализиран от ARTVENT на сцената на База Х, поставя този въпрос с болезнена директност, превръщайки го в лична изповед и обществено обвинение едновременно.

Още със сценографията, наподобяваща съдебна зала, зрителят е въведен в свят, в който всичко е подчинено на реда, аргумента и доказателството. Героинята Теса – адвокат по наказателно право – говори уверено, бързо, почти механично. Нейният език е езикът на системата. Тя разказва, анализира, преразказва – какво се е случило, какво мислят другите, как функционира правосъдието. В този първи пласт представлението съзнателно държи дистанция: актрисата Елена Телбис не се „разтваря“ в множеството персонажи, а остава стабилно в позицията на Теса.

Тази стратегия обаче има двойствен резултат. От една страна, енергията е безспорна – текстът се носи с известна лекота, с професионална увереност, която изгражда убедителен портрет на жена, изцяло формирана от своята професия. От друга, продължителното преразказване започва да създава усещане за монотонност, сякаш сме свидетели на добре структуриран, но дистанциран разказ, който рядко пробива собствената си рамка.

Повратният момент настъпва, когато темата за делата за сексуално насилие престава да бъде абстрактна. Там, където до този момент Теса е защитавала, аргументирала и рационализирала, внезапно се появява личното. Именно тук спектакълът и самата Елена Тебис достигат своята най-силна точка – когато професионалистът се пропуква и зад него се разкрива човекът. Преходът от адвокат към жена не е рязък, а болезнено постепенен: тя започва да си задава същите въпроси, които е задавала на жертвите в съдебната зала.

Това драматургично „счупване“ е сърцевината на текста – моментът, в който системата се обръща срещу онзи, който ѝ е служил. Теса се оказва от другата страна – вече не като защитник, а като жертва, лишена от своята професионална броня. Съдебната зала, която е била нейна територия, се превръща в място на уязвимост. И именно тук спектакълът задава най-острия си въпрос: какво се случва, когато законът, в който вярваш, не може да те защити?

В този момент играта на Елена Телбис също променя своя регистър. Ако в началото тя разчита на контрол, темпо и яснота, тук се появява разколебаване, вътрешно напрежение, пробив на емоцията. Това е и най-въздействащият пласт на представлението – когато зад юридическия език започва да прозира човешката, женската трагедия.

И все пак, спектакълът не винаги успява да поддържа този баланс. Средствата, непрекъснатият поток от текст – в определени моменти се изчерпва и изисква от зрителя почти същата издръжливост, каквато изисква и от актрисата. В началото и в края се усеща сходен регистър, което създава впечатление за ограничена динамика в цялостната актьорска линия.

„Prima Facie“ поставя важна и болезнена тема – за границите на правосъдието, за насилието, за системата, която съществува „на пръв поглед“. Но отвъд социалния и политически заряд, най-силното му постижение остава в личното – в момента, в който един глас, свикнал да защитава, започва да се разпада под тежестта на собствените си въпроси.

Това е театър, който не предлага утеха, нито лесни отговори. Той по-скоро настоява за нещо друго – да се вгледаме отвъд очевидното. Защото, както подсказва самото заглавие, справедливостта често съществува докато не се окажеш от другата страна.