Фестивален бюлетин №4: „Бабо, чуй ме!“ и „Последният танц на Нижински“

Фестивалният бюлетин на десетото издание на Международния фестивал на монодрамата „Соло Акт“ е подготвен от Гергана Трайкова – театрален критик и драматург на Драматично-куклен театър – Враца. Публикуваме авторските ѝ отзиви за спектаклите от програмата на фестивала.

Отвъд театралното: личният жест като форма

„Бабо, чуй ме!“

Авторски текстове, музика и изпълнение – Анна Верховска

„Бабо, чуй ме!“ е интимен музикално-поетичен пърформанс, който се разгръща като опит за невъзможен разговор – диалог отвъд границите на времето и отсъствието. Той няма претенцията за завършен театрален спектакъл в традиционния смисъл. По-скоро стои в полето на едно лично, камерно споделяне, в което сцената се превръща в пространство за разговор – не с публиката, а с отсъстващия, но дълбоко присъстващ в сърцето близък човек.

В центъра на това споделяне е Анна Верховска, която чрез своите авторски песни намира най-естествения и свободен начин да изрази себе си и да се обърне към своята баба. Музиката тук не е средство за изграждане на сценично действие, а форма на лично обръщение – начин да се каже онова, което времето не е позволило. Всяка песен звучи като опит за наваксване на прекъснат разговор, като споделяне на преживяното „след“ – след загубата, след раздялата, след момента, в който думите вече не могат да достигнат своя адресат. Това не е драматургично изградена ситуация с ясно развитие и конфликт, а последователност от песни и мисли, чрез които изпълнителката споделя какво се е случило в живота ѝ след загубата. В този смисъл сцената функционира като своеобразен посредник – място, в което невъзможният разговор все пак може да бъде осъществен. А пърформансът се движи именно в тази крехка територия между спомена и настоящето.

Живото изпълнение с китара подчертава именно тази естественост на изразяване. Видимо това е езикът, на който Верховска се чувства най-свободна – музиката се явява не декоративен елемент, а основен носител на емоцията. Песните звучат като лични писма, които не са били изпратени навреме и които сега намират своя адресат в отсъствието.

Сценичното решение – празният стол, телефонът с шайба, шалът – създават ясен образ на отсъствието, но не се натрапва като концептуална тежест. По-скоро служи като деликатно напомняне за човека, към когото е насочено всичко изречено. В този контекст жестът на обръщане към бабата не е театрален ефект, а вътрешна необходимост.

Трудно е – и вероятно ненужно – този пърформанс да бъде оценяван с категориите на „голямото“ или „значимото“ театрално постижение. Неговата стойност е другаде – в чистосърдечния опит да се изговори онова, което е останало неизречено. В опита да се навакса пропуснатото време, да се зададат въпросите, които вече няма на кого да бъдат зададени.

Именно в тази непретенциозност и уязвимост се крие силата на „Бабо, чуй ме!“. Това е не толкова спектакъл, колкото личен жест – акт на памет и обич, в който изкуството служи като възможност за връзка.

Танц на ръба на съзнанието

Драматичен театър – Ловеч

„Последният танц на Нижински“

от Норман Алън

Преводач – Радостин Желев

Режисьор – Георги Грозев

Сценография и костюми – Кирил Наумов

Композитор – Георги Атанасов

Моноспектакъл на Георги Грозев

„Последният танц на Нижински“ на Драматичен театър – Ловеч е амбициозен опит да се преведе сценично фигурата на твореца като крайност – като тяло, което мисли, и ум, който се разпада в собствената си чувствителност. Спектакълът, изграден като моноизповед, поставя актьора в центъра на един интензивен процес на превъплъщения, в който границите между биография, въображение и халюцинация постепенно се размиват.

Още в началото документалната прожекция със снимки и биографични щрихи въвежда Нижински като фигура на модерността – не просто велик танцьор, а човек, в когото танцът и съществуването са неразривно свързани. Тази рамка насочва към основния фокус на спектакъла: последните години от живота му, пречупени през психическото разпадане и болезненото съжителство със спомена за сцената.

Режисьорското решение разчита на директното присъствие на актьора, който не само разказва, но и преживява отново ключови моменти от живота на персонажа. Георги Грозев изгражда ролята чрез изключително активна физическа и гласова партитура. Тялото му е в непрекъснато напрежение – ту танцуващо, ту разпадащо се, ту като медиум на други гласове. Впечатляваща е способността му да преминава рязко между различни образи – семейство, близки, фигури от професионалния му път – като всяка трансформация е ясно маркирана чрез гласов регистър и физическа пластика.

Особено силен е моментът, в който актьорът „пробива“ четвъртата стена. Осветяването на публиката и директният поглед към залата превръщат зрителите в част от вътрешния свят на персонажа – не просто свидетели, а възможна проекция на неговите халюцинации. Този жест е органичен спрямо фигурата на Нижински – артист, свикнал да съществува пред погледа на другите, за когото сцената е единствената поносима реалност.

Спектакълът е силно визуален, макар да работи с ограничени сценични средства. Контрастът между бялото пространство и отделни цветови акценти – най-вече в работата с платове – изгражда ясна символна линия. Танцът с червения плат, завършващ в поза, напомняща царствен образ с дълго наметало, е сред най-запомнящите се картини – момент, в който телесното и въображаемото се сливат в една почти иконична фигура.

Периодично звучащият глас „ти си луд“ функционира като натрапчив рефрен, който рамкира разпадането на съзнанието. Той не просто обозначава диагнозата, а се превръща във вътрешен ритъм на представлението – пулс на съмнението, който подкопава всяко усилие за цялостност.

В същото време спектакълът поставя въпроса за мярката по различен начин – не като липса, а като съзнателно търсено пренасищане. Натрупването на образи, състояния и изразни средства не търси опростяване, а съзнателно изгражда усещане за вътрешна претовареност, характерна за самия персонаж. В този смисъл продължителността на спектакъла е лек проблем, но плътността на сценичното действие работи в полза на внушението за разпадащо се съзнание, което не може да подреди спомените си йерархично. Именно тук проличава мащабът на актьорската работа – способността на Георги Грозев да удържи тази многослойност и да я превърне в последователен сценичен поток, в който различни гласове, физически състояния и образи съществуват едновременно, без да се неутрализират взаимно.

„Последният танц на Нижински“ е впечатляващо актьорско постижение, което се изгражда не толкова като разказ за един живот, а като неговото болезнено повторно преживяване. В центъра стои фигура на изключителна чувствителност и ранимост – творец, за когото сцената не е убежище, а място на пределно оголване. Постепенното му разпадане не изглежда като внезапен срив, а като натрупване на вътрешни напрежения, в които личната уязвимост среща жестокостта на света. В този процес войната се явява онзи последен тласък, който разрушава крехкия баланс между гения и човека. Спектакълът въвлича зрителя в самия механизъм на това разпадане – не като външен наблюдател, а като свидетел на съзнание, което не успява да удържи собствената си чувствителност и времето, в което живее. Така въпросът за цената на изкуството не звучи абстрактно, а се превръща в конкретно, болезнено преживяно състояние.