Фестивален бюлетин №3: „Кротка“ и „Глас“

Фестивалният бюлетин на десетото издание на Международния фестивал на монодрамата „Соло Акт“ е подготвен от Гергана Трайкова – театрален критик и драматург на Драматично-куклен театър – Враца. Публикуваме авторските ѝ отзиви за спектаклите от програмата на фестивала.

Между изповедта и дистанцията: „Кротка“

Драматичен театър „Антон Панов“ – Струмица и  Сдружение за култура и изкуство „Транзен“ – Струмица, Република Северна Македония

„Кротка“

Драматизация и режисура –  Деян Ангелов

Сценография – Никола Пиянманов

Композитор и музика на живо – Ставро Ангелаков

Моноспектакъл на Стоян Велков Трн

„Кротка“ по Фьодор Достоевски, с режисьор Деян Ангелов, е спектакъл, който се движи на ръба между дълбоко човешка изповед и дистанция, между вътрешно разпадане и съзнателно конструираната сценична партитура. Монодрамата поставя актьора в центъра на оголено пространство, където всеки предмет носи символна тежест, а всяко действие съчетава психическо напрежение с почти хореографска прецизност.

Сценографията е пестелива, но силно заредена: маса с тяло, покрито с червен плат, прозорец, който сякаш стои като отвор към отвъдното или към възможността за спасение, и икона, която фиксира погледа и смисъла. Особено въздействаща е визуалната връзка между прозореца и жената – той се превръща едновременно в знак за нейното отсъствие и в последна точка на контакт. Пространството не е просто фон, а активен участник в мисловния процес на героя.

Музиката на живо играе ключова роля в изграждането на атмосферата. Барабаните и китарата не съпровождат действието, а го разкъсват, напрягат, дори „драскат“ по него. В звука има нещо сурово и телесно – сякаш самата мисъл на героя „пуши“, изгаря в момента на изговаряне. Това създава силно усещане за вътрешно напрежение, което трудно намира изход.

Актьорът въвежда в разказа с микрофон в ръка – дистанциран, почти като разказвач, който се опитва да подреди събитията. В един момент обаче го оставя и преминава към директно говорене към публиката. Тази смяна бележи преход от опит за подреден разказ към по-непосредствено мислене „на глас“. И все пак спектакълът не се отказва напълно от дистанцията – напротив, тя остава ключов механизъм. Най-силно това се усеща в края, когато героят, загърнат в червеното покривало на мъртвото тяло, отново взима микрофона и започва да говори за смъртта „отстрани“. Това не е непосредствено преживяване, а опит за осмисляне на преживяното –  жест, който едновременно предпазва и отчуждава. Актьорската работа носи изцяло психологическия товар на текста – изпъната до крайност, на ръба на разпада. Тялото и гласът му непрекъснато преминават през състояния: от вътрешно напрежение към дистанцирано наблюдение, от болезнена ангажираност към опит за самоовладяване. Той едновременно преживява и анализира, влиза в ситуацията и се отдръпва от нея, сякаш се наблюдава отвън, без никога напълно да се освободи от тежестта ѝ.

В този смисъл спектакълът следва логиката на героя на Достоевски, за когото говоренето не води до яснота, а по-скоро оголва противоречията. Всяка мисъл ражда своята противоположност, всяко обяснение се разпада в съмнение. Героят се лута между вина и самооправдание, между стремежа да разбере случилото се и невъзможността да го приеме. В този процес той ту се приближава до собствената си болка, ту се отдръпва от нея, превръщайки я в предмет на разказ – сякаш дистанцията е едновременно начин да я понесе и причина никога да не достигне до окончателна истина.

„Кротка“ е спектакъл, който изгражда плътна атмосфера и поставя зрителя в близост до един разпадащ се вътрешен свят, като насочва вниманието не толкова към визуалното, колкото към вътрешното психическо движение. Представлението въздейства със своята концентрация върху човека в момент на крайно психическо усилие – опитващ се да разбере, но непрекъснато изплъзващ се от самия себе си.

Когато гласът не стига до сцената

Театър „Българска армия“

„Глас“

от Елена Алексиева

Режисьор – Ивайло Христов

Сценография и костюми – Марина Янева

Музика – Добрин Векилов – Дони

Моноспектакъл на Антоанета Добрева – Нети

„Глас“ от Елена Алексиева поставя в центъра артист, избрал да живее чрез чуждия глас. Историята на Виктория Глас – певица, която изгражда кариерата си като дубльор и двойник на Мария Калас – носи потенциала за силен сценичен конфликт: между оригинал и копие, между присъствие и отсъствие, между живот и роля.

Режисьорът Ивайло Христов изгражда спектакъла като пряк разказ, отправен към публиката. Тази форма осигурява яснота, но в същото време ограничава сценичното развитие. Действието остава преимуществено в полето на словото и рядко преминава в пълноценно сценично преживяване. Липсва отчетлива вътрешна динамика, която да поддържа напрежението и да разгърне трансформацията на героинята, да градира нейната емоционална изповед  – особено важно условие за жанра на моноспектакъла.

Сценографията на Марина Янева е конкретна до най-малкия детайл – разпознаваемо пространство, напомнящо гримьорна – място на подготовка, превъплъщение и преход между различни идентичности. Огледалото, костюмите, перуката и всички дребни предмети изграждат свят, който предполага възможност за жив диалог с актрисата – за взаимодействие и партньорство. Вместо това те остават по-скоро като внимателно подреден и естетизиран фон, без да бъдат активно включени в действието. Вместо да създаде възможности за игра и развитие, пространството задържа героинята в една вече установена ситуация и не допринася за по-нататъшното разгръщане на историята.

Антоанета Добрева – Нети поема трудната задача да изнесе цялото представление сама. Тя пее на живо и преминава през различни ситуации и персонажи, свързани с живота на Виктория Глас. Въпреки това актьорската линия остава сравнително равна – отделните състояния не се разграничават достатъчно ясно, а по-скоро се сливат в близка интонация. Това отслабва усещането за вътрешен разпад и постепенно преобразяване, заложени в драматургичния материал.

В центъра на спектакъла стои драмата на артист, чиято идентичност е погълната от чуждото величие. „Виктория Глас ще бъде по-добра от оригинала, само защото го е надживяла“ – тази реплика концентрира парадокса на нейното съществуване: тя живее за изкуството, но не и за себе си; за чуждия глас, но не и за собственото си присъствие. Постепенно героинята се подготвя да се превърне отново в Калас – акт, който би могъл да изгради силно сценично напрежение, но тук остава по-скоро заявен, отколкото изведен през действие. Да, в края виждаме визуалната трансформация, но не проследяваме вътрешното напрежение, което я движи, нито сакралността на самия акт.

Проблемът на „Глас“ не е в липсата на тема, а в недостатъчно разгърнатото ѝ сценично присъствие. Въпросите за идентичността, за цената на подражанието и за живота в сянката на гения са ясно поставени, но не достигат до необходимата дълбочина и острота. Представлението протича равномерно, без отчетливи пикове, което затруднява задържането на вниманието – особено в рамките на моноспектакъл, който разчита изцяло на силна вътрешна динамика.

„Глас“ очертава интересен и актуален проблем за артиста и неговото място между оригинала и имитацията. Сценичната реализация обаче остава по-скоро еднопластова. В крайна сметка спектакълът говори за липсата на собствен глас, без самият той напълно да открие своя.