Фестивален бюлетин №2: „Илиада“ и „Една педя над земята“

Фестивалният бюлетин на десетото издание на Международния фестивал на монодрамата „Соло Акт“ е подготвен от Гергана Трайкова – театрален критик и драматург на Драматично-куклен театър – Враца. Публикуваме авторските ѝ отзиви за спектаклите от програмата на фестивала.

Разколебаната епичност: „Илиада“ на границата на театъра

Сдружение „Метеор“

„Илиада“

по Омир

Режисьор –  Ани Васева

Консултант – Боян Манчев

Графичен дизайн – Катрин Методиева

Моноспектакъл на Леонид Йовчев

Спектакълът „Илиада“ по Омир, режисиран от Ани Васева и изпълнен от Леонид Йовчев, съзнателно нарушава очакванията за театър и театралност, когато става въпрос за среща с класическия текст. Още в самото начало става ясно, че тук няма да има „четвърта стена“ – актьорът влиза в пряк, почти интимен контакт с публиката, като я въвлича в своеобразен стендъп разказ „по мотиви“ от Омировия епос. Тази стратегия работи чрез парадокса: високият стил на античната поезия е снизен до разговорен, понякога дори уличен език, който създава комичен ефект и едновременно с това демитологизира героите.

Йовчев сам на сцената препуска през епоса – разказва за Илион, за Трос и неговите синове, за Ганимед, за Троянската война, но го прави с лекота, която граничи с небрежност – забравя имена, пита публиката за потвърждение, прескача между сюжетни линии. Тази привидна импровизационност е част от търсената форма, в която актьорът „тъче“ разказа пред очите ни, без предварително фиксиран маршрут, а само с усещане за „големината на платното“, както самият той казва. В този смисъл спектакълът съзнателно се отказва от илюзията за завършеност и навлиза в територията на процеса.

Актьорът е оставен изключително сам – без сценография, без реквизит, без нищо, за което да се „хване“ при нужда. Именно в това е и силата на „Илиада“ – един човек срещу едно гигантско литературно произведение и опитът да го овладее на сцената. Въпреки първоначалната свежест на този подход, той постепенно започва да се изчерпва. Хумористичният регистър, поддържан с бързо темпо и лека иронична дистанция, губи своята острота след първия час.

Влизанията „в роля“ са по-скоро карикатурни, а през по-голямата част от времето витае усещането за дълго разказван виц, което ни отдалечава от усещането за театрално действие в традиционния смисъл. И все пак именно в тази разпадната, почти небрежна структура се крият и най-съществените наблюдения на спектакъла. Един от тях е свързан с позицията на жените в гръцката митология – като фигури, подложени на насилие и принуда, но и като носителки на човешка чувствителност и съпричастност, която липсва в мъжкия, военен свят. Образът на тъкането – жените, които тъкат, докато мъжете воюват – се превръща в метафора за самото разказване: създаването на история като процес на изплитане, на подреждане на нишки, чийто край не е предварително известен.

Радикалният обрат настъпва в последната част на спектакъла, когато лекотата е внезапно прекъсната. След продължителния, жив преразказ, тонът рязко се променя при достигането до самата Троянска война. Йовчев влиза в ролята на жреца Хрис и тялото му започва да трепери; гласът се изпълва с болка. Тук войната вече не е повод за ироничен коментар, а пространство на реална, осезаема смърт. Именно тази смяна на регистъра осветява едно от ключовите внушения на спектакъла: че живописното, дори „красиво“ описание на насилието в „Илиада“ (или в което и да е произведение) не го оправдава, а напротив – разкрива неговата непоносима същност.

Така представлението се движи между два полюса – лекотата на разказването и тежестта на съдържанието, между ироничната дистанция и внезапната етична сериозност. Макар формата му да остава неравномерна и на моменти прекалена, именно това колебание се вписва в по-широкия контекст на проекта „Протеиди“, в който текстът не е фиксирана структура, а „протеична“ материя – в постоянна промяна, отворена към настоящето.

В крайна сметка „Илиада“ на Ани Васева и Леонид Йовчев не предлага завършен театрален свят, а по-скоро демонстрира самия процес на неговото създаване и разпад. Това е представление, което поставя под въпрос не само начина, по който разказваме класическите текстове, но и самото разбиране за театър – като действие, което се случва тук и сега, несигурно, колебливо и винаги в риск.

Между паметта и формата: „Една педя над земята“

Драматичен театър „Рачо Стоянов“

„Една педя над земята“

Документален спектакъл-разходка за актрисите Ружа Николова и Лилия Димитрова

Режисура и драматургия – Мартина Новакова

Художник – Гергана Лазарова – Рънкъл

Участват: Надежда Петкова, Силвия Боева, Таня Йоргова, Радостина Ангелова, Магдалена Славчева, Виолина Доцева

„Една педя над земята“ е документален спектакъл-разходка, който се опитва да превърне паметта за РужаНиколова и Лилия Димитрова – две от знаковите актриси на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ – Габрово – в живо сценично преживяване. Постановката на Мартина Новакова е с променадна структура и вербатим техники, като комбинира движение из различни пространства на театъра, документални гласове и сценично възстановяване на спомени.

Идеята за променаден спектакъл тук означава, че публиката се движи заедно с действието през различни локации в театъра – сцена, балкон, фоайета, зала – но тази непрекъсната промяна на места често се превръща в самоцел. Вместо да създаде натрупване на смисъл, спектакълът на моменти губи мярка в дължината и множеството премествания, които разтягат възприятието и отслабват концентрацията върху основната тема. Една от най-силните образни линии на спектакъла идва от движението през театралното пространство: от макет на зрителната зала и балкона, с разпръснати малки обувки, публиката постепенно е въведена в реалния балкон и сцената, където обувките вече се появяват като следи от роли. Този преход между модел и реалност изгражда ясна визуална логика на „влизане в театъра отвътре“. Обувките – едновременно предмети и символи на сценичното присъствие – се превръщат в централна метафора на спектакъла, свързана с идеята за „влизане в обувките на актьора“. Особено въздействащи са свидетелствата на хора, които са работили и живели рамо до рамо с двете актриси, както и усещането за обща театрална памет, която се предава отвъд сцената.

Важно е да се отбележи, че вербатим театърът не предполага задължително имитация или „изиграване“ на реалните личности. По-скоро той работи с дословно възпроизвеждане на интервюта и изказвания („дума по дума“), като актьорите не е необходимо да наподобяват външно или поведенчески хората, за които се говори. Шест актриси от трупата, снабдени със слушалки, възпроизвеждат вербатим интервюта, посветени на живота и сценичния път на двете актриси. Чрез този метод те не интерпретират, а „превеждат“ чутото в реално време, съхранявайки интонацията, паузите и ритъма на оригиналната реч. В този спектакъл актрисите, които изпълняват вербатим текстовете, остават своеобразни „преводачи“ на чужди гласове, но именно в този привидно неутрален акт постепенно се разкриват уважението и обичта им към двете актриси – още повече, че част от тях са работили и партнирали с Ружа Николова и Лилия Димитрова.

Това е спектакъл, посветен на две личности, отдали живота си на театъра, създаден с видимо уважение и респект, но разколебан от собствената си дължина и форма, която не винаги удържа концепцията си и на места се разпада в прекомерни преходи между локациите, а понякога дори преминава в излишна имитация на хората, чиито думи са използвани.

И все пак „Една педя над земята“ носи безспорна стойност като жест на театрална памет. Той съхранява образа на две важни актриси не чрез музейна фиксация, а чрез живо сценично припомняне. Така спектакълът едновременно отдава почит и показва трудността на самия опит да бъде уловен един театрален живот, който по природа остава ефимерен – и въпреки това оставя следа.