Фестивален бюлетин №1: „Рожденият ден на Рупърт“ и „Ивановден“

Фестивалният бюлетин на десетото издание на Международния фестивал на монодрамата „Соло Акт“ е подготвен от Гергана Трайкова – театрален критик и драматург на Драматично-куклен театър – Враца. Публикуваме авторските ѝ отзиви за спектаклите от програмата на фестивала.

Актьорът като център: бележки върху „Рожденият ден на Рупърт“

Младежки театър „Николай Бинев“

„Рожденият ден на Рупърт“

от Кен Дженкинс

Превод – Воил Велев

Режисьор – Стоян Радев

Сценография и костюми – Елица Георгиева

Композитор – Емилиян Гацов

Моноспектакъл на Ангелина Славова

„На този ден…“ – ден, който не принадлежи на календара, а на интимната, болезнено лична история на една жена, превърнала спомена в свое единствено убежище. Това е денят, в който се наслагват събития, белязали съществуването ѝ – раждането на брат ѝ Орвил, тревогата за майката, появата на Рупърт – теле, което тя сама изражда и кръщава – и собственото ѝ преминаване от детството към женствеността. Всичко това се случва в рамките на една нощ, когато тя е на тринадесет, но отеква като камбанен звън, който се завръща всяка година в същия този ден.

„Рожденият ден на Рупърт“ е спектакъл, който поставя актьора в центъра на театралното събитие – пиеса от актьор за актриса, в която смисълът не произтича от действието, а от способността на изпълнителя да го преживее и изведе. Режисурата се отдръпва, оставяйки пространство за присъствие, което носи ритъма, напрежението и крехката емоционална логика на историята. В този смисъл представлението не търси ефект, а истинност – не „какво се случва“, а „как се случва“ през тялото, гласа и поведението на актьора.

Моноспектакълът на Ангелина Славова разгръща историята на една човешка съдба от наглед обикновени детайли – семейство, ферма, изолирано съществуване, преживявано и разказвано от Луиза Мей – жена, която се е отказала от всички празници, с изключение на един: рождения ден на Рупърт. Именно този ден се превръща в сакрален център, около който се подрежда целият вътрешен свят на героинята.

Всяка година тя ушива нощница за специалния ден и изписва „amor fati“ – обичай съдбата си. Но зад този жест не стои ексцентричност, а необходимост: опит да удържи разпада на спомена и да придаде форма на живот, белязан от самота, травма и болезнена, почти обсесивна привързаност към едно същество, превърнало се в нейна вътрешна опора.

Разказът се движи през лабиринт от мисли, асоциации и спомени, в които героинята понякога се губи. Той не следва строга логическа последователност, а вътрешна, емоционална необходимост. В този поток Рупърт се явява центърът, който удържа разпада – същество, едновременно обект на грижа, свидетел на съзряването и болезнен символ на загубата. Когато е на четиринадесет, тя и баща ѝ отвеждат едногодишния Рупърт в кланицата, превръщайки рождения му ден в ден на смъртта му – акт, който окончателно фиксира травмата и затваря спомена в кръг, към който тя се връща всяка година.

Героинята носи двойственост, която Ангелина Славова извежда с изключителна прецизност – в много отношения тя остава дете, с наивни, почти нелогични връзки между нещата и със спонтанен, понякога налудничав смях; и едновременно с това е уязвима жена, белязана от самота, която остава неизказана.

Това, което се разгръща на сцената, е акт на споделяне – интимен, крехък, понякога почти непоносим. Публиката е поканена „да ахне пред един живот“ – не заради неговата изключителност, а заради болезнената верига от събития, които го изграждат. Събитията сами по себе си не търсят сензация, а се натрупват постепенно, докато оформят цялостната картина на живота.

На фона на тази емоционална плътност опитът за допълнителна концептуализация – чрез включването на видеозапис с режисьора Стоян Радев, който функционира като документален елемент – стои външно спрямо органиката на спектакъла. Този елемент не само не добавя съществена стойност, но и нарушава изградената интимност, като въвежда излишна дистанция и усещане за престореност. В свят, който разчита изцяло на автентичността на актьорското присъствие, подобни намеси изглеждат неубедителни.

И въпреки това центърът остава непоклатим – актьорът като съавтор на смисъла. Ангелина Славова не просто изпълнява текста, а го създава в момента, превръщайки фрагментарния, на пръв поглед абстрактен материал в плътно и въздействащо преживяване. Чрез нея разказът придобива форма, ритъм и вътрешна логика, които не са предварително зададени, а се раждат тук и сега.

Така „Рожденият ден на Рупърт“ се оказва не просто история за едно изолирано съществуване, а среща – между актьор и зрител, между болезнен спомен и настояще, между крехката човешка психика и необходимостта тя да бъде споделена. Това е театър, който не се стреми да впечатлява, а да бъде – в своята уязвимост, в своята странност и в своята дълбока, почти болезнена истинност.

„Ивановден“ – между паметта и раждането

Драматичен театър „Рачо Стоянов“

„Ивановден“

от Емилия Илиева

Сценична версия и режисура  – Николай Гундеров

Сценография и костюми – Гергана Лазарова-Рънкъл

Композитор – Петя Габрова-Домбева

Моноспектакъл на Петко Койчев

Моноспектакълът „Ивановден“ от Емилия Илиева, поставен от Николай Гундеров, ситуира актьора в сърцевината на театралното случване – не просто като демонстратор на техника, а като медиатор между паметта и настоящето. В изпълнението на Петко Койчев сцената се превръща в територия на въображението, където предметите и спомените се превръщат в двигател на разказа.

Още визуалното решение – битово, почти натуралистично, но без да изпада в детайлна претовареност – създава усещане за разпознаваем свят: къща от времето на нашите баби и дядовци, населена със следи от минал живот. Сценографията не търси документална точност, а внушение за памет – за живот, събран във вещи, които „говорят“ и носят историята. В този смисъл тя може да бъде мислена в близост до Театъра на смъртта на Тадеуш Кантор, където предметите функционират като носители на памет, а разказът се изгражда като фрагмент от изчезващо, нетрайно битие. И тук, макар и без директна цитатност, сценичното пространство се превръща в поле, в което миналото се реконструира чрез вещи, образи и отсъствия. Несъмнено и чешкият контекст в работата на Николай Гундеров резонира – в съчетанието между битова конкретност и игрова условност. Вместо да утежни сценичното действие, наситената среда увлича актьора в играта и раздвижва пространството отвътре.

Действието започва на Ивановден – граничен момент, белязан от очакването на новия живот. В този момент героят Веско Гилев започва да разказва назад, сякаш за да подготви идващото си дете и да го въведе в паметта на рода. Това отключва нуждата от равносметка – връщане към корените, към бащата, към вината и прошката. Разговорът с нероденото дете функционира едновременно като партньор и вътрешен морален коректив, но и като двигател на самия разказ. Така родовата история се разгръща чрез спомени и фотографии, превърнати в своеобразни портали към миналото, през които актьорът преминава, за да извика множество гласове и съдби.

Актьорската работа на Петко Койчев е безспорно двигателят на представлението. Той изгражда цял един свят от персонажи – превъплъщава се в роднини, близки, приятели, като сменя гледни точки с лекота. Особено силна е способността му да „оживява“ предметите – да ги превръща в партньори, да комуникира с тях в куклен регистър, да изгражда игрова реалност, в която невидимото има равна тежест на реалното.

Тъкмо тук обаче спектакълът среща и своите колебания. На моменти актьорът остава „затрупан“ от обстоятелства, които разсейват фокуса и отслабват основното драматургично напрежение. Повтарящият се мотив с алкохола, например, постепенно губи силата си и се превръща в предвидима смешка.

Интересен ход е използването на фотографии, рисунки и гласове като двигатели на разказа – те отключват спомените, структурират повествованието и създават усещане за фрагментарна памет. В тях се концентрира и идеята за живот, „преживян“ през образи, през звуци, през сенки. Финалната метафора с люлеещия се куфар като люлка и падащия сняг е поетична и въздействаща – тя събира в себе си едновременно крехкостта на новия живот и тежестта на наследеното.

„Ивановден“ е спектакъл с ясно заявена тема – кръвната връзка, която не може да бъде прекъсната, и необходимостта от помирение „в името на новото“. В основата на спектакъла стои темата за наследството – не само като памет, но и като отговорност. Постепенно се очертава и по-дълбокият му емоционален център: отношенията с бащата, възможността (или невъзможността) за прошка и помирение. „Кръвта вода не става“ не звучи като клише, а като неизбежност – като тежест, която трябва да бъде приета, за да може да се случи новото начало. В този смисъл разказът намира своята мотивация именно на прага между поколенията – в момента, в който човек сам става родител и е принуден да преподреди собственото си минало.

В сегашния си вид представлението впечатлява с актьорска енергия и въображение, но не винаги успява да удържи баланса между игровото и драматургичната концентрация.

В крайна сметка „Ивановден“ е опит за театър на паметта – театър, в който човек разказва, за да се роди наново, но и за да прости.