„Бомбето“ и  неговият Човек

Отзивът за „Бомбето“ по Йордан Радичков, реж. Катя Петрова (Държавен куклен театър – Пловдив) е написан от Нели Мишева. Тя е студентка в III курс по „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и специален гост, който отразява спектаклите от програмата на XII Международен театрален фестивал на комедийния и сатиричния спектакъл.

„Бомбето“ на ДКТ Пловдив накара много деца и възрастни да се усмихнат снощи в шестата вечер на Международния театрален фестивал на комедийния и сатиричния спектакъл. Новелата на Радичков оживява на театралната сцена във формата на куклен театър за възрастни, под режисурата на Катя Петрова.

„Бомбето“ представя историческите промени в България през интересна и хумористична гледна точка на…една шапка. По пътя си ще срещне всякакви бомбета, каскети и други най-различни себеподобни и така ще стигне до необикновен извод: „Човекът винаги си е въобразявал, че сам избира шапката, без да си даде сметка, че шапката е, която избира човека“. Историята на Радичков(подобно на всички други негови произведения) е сюрреалистична, чудата, изпълнена с метафори; тя обаче е и малък фрагмент за политическия режим у нас от преди 1989 г. Любопитното е, че текстът, който открито критикува цялата тази ситуация, успешно е преминал бариерата на цензурата и е бил издаден.

Този автор е голямо предизвикателство за режисьора и актьора. Обикновено творецът търси някакъв съвременен и различен ключ, чрез които да създаде спектакъла/ролята си. Разбира се, понякога се получава, понякога – не.

В „Бомбето“ чрез средствата на кукления театър и клоунадата, Катя Петрова и екипът ѝ създават интересен спектакъл, подходящ за всякаква аудитория – достъпен, но в същото време притежаващ и големи творчески качества. За мен главният му смисъл (и средство в самата постановка) е постепенното обезличаване на Човека, достигането до момента, в който единствения спомен за него ще са вещите, които е оставил; вкарването му в един „калъп“ , по който са и всички други, дори и невъзможността да изпъкнеш по някакъв начин (тук се сещам за една от последните сцени, в която двама шапкари префасонират бомбетата и ги превръщат в обикновени каскети, въпреки съпротивата на някои хора). А човек усеща и че след каскетите идва…голата глава, която не се отличава с нищо.

Тези послания, заложени в текста, са представени комично и дори гротесково в спектакъла. Актьорите са „живите кукли“ – те създават образи чрез шапките, сенките, различните звуци, които издават (например шума на дъжда, чуруликането на птиците и др.); преминаването им от роля в роля е плавно, благодарение на всички тези средства. През цялото време стриктно се придържат към текста. Спектакълът е много движенчески и музикален – нещо характерно за кукления театър. Това го прави още по-жив и разчупен. Сцената, която бих определила като най-запомняща се е тази в цирка, където зрителите можем да видим най-добрия каскадьор, ходещ по въже. Сцената наподобява циркова шатра (само че не с обичайното червено и бяло, а с жълто и бяло). В средата ѝ се намира голямо жълто бомбе (вътре в него се е скрил актьор, който го „манипулира“), което героите оприличават по-скоро на някое  животно. Прочутият каскадьор представлява малка дървена кукла, която наистина впечатляващо и успешно преминава няколко пъти от единия край на голямото бомбе до другия му край. Самите актьори играят ролите и на клоуни в този цирк. Тази сцена всъщност е някак проста, но предизвика вълнение у мен, напомняйки ми за времето когато бях малка и родителите ми ме водеха на театър и цирк.

Въобще целият спектакъл е наситен с емоции, които „успешно заразяват“ и публиката. А в същото време историята на Радичков ни кара и да се замислим. Искаме ли да сещат за нас само при вида на едно бомбе? Или искаме да оставим и нещо повече?